Ако се чудите къде съм – не съм отишла да колонизирам Марс, нито пък като трудолюбива пчеличка превивам гръб в някоя лаборатория и откривам чудодейно лекарство; нито изнасям концерти с Андреа Бочели пред възхитено притихнала аудитория; нито пък шествам по модните подиуми по едни само бикини – последен писък за следващото лято, а нагоре с овчи кожух – ретро намигване към тибетското културно наследство.
Не, не и пак не!
Истината е проста и тя е, че с грипа се сблъскахме челно и аз се проснах с вирнати крака, висока температура и всички произтичащи от това благини, като запушен нос, студени тръпки, очи като на невестулка, походка на пиян щраус и настроение на раздразнена харпия.
Много гаден грип, пазете се.
Освен, че се разболях, успях да заразя и де-що има чиляк у нас. Вкъщи е направо лазарет. Картината на Верешчагин прекрасно илюстрира положението. Затова и казах на малкия ми син да не си идва в никакъв случай, което пък веднага ни отведе към темата: „Пратете ми тогава още пари!“, след като пратихме едва оня ден и веднага след пращането гледам нашичкият се снимал кацнал като на трон в салона на любимия си супер скъп мъжки фризьор, разположил се като пет пари в кесия и после ми вика, че има дупки в бюджета. Наш’те дядовци все при Ахмед са се стригали, айде де! Взимали са овчарската ножица, па нахлупят една паница на главата и всичко, що стърчи под паницата, се стриже и толкоз! Такива ми ти работи.
Поздрав най-сърдечен от лазарета!
***
В магазина тази вечер:
Чакаме чинно на опашка пред касата. На съседната каса очевидно има проблем с компютъра и продавачките се опитват да го отстранят.
Логично всеки, който има поне една гънка в главата си, застава на другата каса и да, струпваме се доста хора, но какво да се прави, случват се технически проблеми, ще се чака, няма как.
Един недомаслен тиквеник седи пред мен и сумти с големия си месест нос:
– Ши отвори ли другата каса?
– След малко, имаме проблем, изчакайте там.
Минават петнадесет секунди.
– Другата каса ши отвори ли? – сякаш, като промени словореда, ще промени и идиотизма на въпроса си.
Жените търпеливо му обясняват същото.
Десет секунди.
– Ши отваряте ли другата каса?
– Няма! – кресва жената пред него, излязла от кожата си. – Няма да я отварят.
– Изобщо другата каса няма да работи никога повече. – обаждам се носово аз (имам хрема).
Всички се хилим. Месестият нос мъчително бавно асимилира казаното.
– А утре ши отваря ли?