Яяя......

МИША ИСТОРИЯ ЗА ХОРА

Понеже от няколко дни насам точно в десет вечерта кухнята ни се навестява от една благовъзпитана и плаха мишка (снощи я почерпих с пуканка), реших да споделя следната миша история:

Като част от изследователската си дейност към Американския национален институт по психично здраве (NIMH), между 1954 и 1972 американецът Джон Б. Калхун (John B. Calhoun) работил върху експеримент, наречен “Universe 25”.

За целите на своето проучване Калхун създал така наречения “миши рай” и заселил в него четири двойки мишки. Мишата обетована земя представлявала оградено пространство на няколко нива с размери 3 х 4м, в което се поддържали идеални условия за живот – нямало никакви бури и врагове, температурата била винаги 20 градуса, а хранителните запаси били постоянно налични и така поднасяни, щото на една трапеза никога да не се бутат повече от 25 мишки едновременно.

В мишия рай нямало никакви проблеми и затова новозаселените адамовци и еви захванали да се радват, угояват и плодят. На всеки 55 дни населението се удвоявало, което също не било проблем, защото утопичният град на гризачите имал капацитет да поеме няколко хиляди екземпляра. За почуда на всички обаче, социалната миша държава се разпаднала доста преди да достигне своя апогей. Калхун забелязал, че малко след като мишките станали 620, в поведението им настъпили патологични изменение, които с времето се задълбочавали и в крайна сметка довели до апокалипсис.

Джон Б. Калхун, бидейки педантичен и последователен учен, имал зад гърба си цели 25 варианта на този експеримент (затова и името “Universe 25”). Започнал със 150 плъха в двора на съседа и продължил с най-различни разновидности на идеален хабитат, утопичният блян на Калхун винаги завършвал по един и също начин – с разложение, канибализъм и самоунищожение. Нито една презадоволена колония не успявала да достигне пълния си потенциал от 3000 индивида и след приблизително еднакъв период от време се самоунищожавала.

“При нормални обстоятелства и в естествен хабитат”, написал Калхун в дневника си през 1972, “броят мишки, оцелели до средна възраст, би надвишил броя болни или умиращи мишки, които трябва да бъдат заместени, като неуспелите да открият социалната си ниша биха емигрирали”.

В мишия рай обаче, отбелязал Калхун, “излишните” мишки нямало къде да отидат и в резултат на неспособността си да се вместят адекватно в обществото, се самоизолирали и изпадали в апатия. Те губeли не само инстинктите си за отбрана или отстояване на територия, но и репродуктивните си пориви. Единственото, с което се занимавали, било да спят, да ядат и да се грижат за външността си (козината им станала по-лъскава), затова Калхун кръстил тази група “красиви мишки”.

Наред с красивите, се оформила и групата на агресивните мишки, чиито инстинкти функционирали, но били насочени погрешно. Вместо да се борят с врагове, недостиг или студ (понеже такива нямало), агресивните мишки воювали със собствените си побратими и деца. Калхун забелязал, че след достигане на заветния брой от 620, и мъжките, и женските екземпляри от тази група в охолната колония започвали да действат непривично. Мъжките нападали безразборно и понякога избивали малките си, докато женските агресивно отхвърляли всякакви ухажвания, а тези, които все пак ставали майки, изоставяли малките си след раждането или пък не се грижели добре за тях. Понякога зарязвали всички бебета или само половината ей така, произволно и без причина.

Това начало на края на мишата утопия Джон Калхун кръстил “първа смърт” – моментът, в който обществото се разделяло на красиви, но апатични мъжки и женски без инстинкти за оцяляване и без поколение, и на агресивни мъжки и женски, които се избивали едни други, отдавали се на хомосексуализъм и канибализъм, и унищожавали малките си. Вместо на всеки 55 дни, мишата популация започвала да се удвоява на всеки 175 дни и бебетата живеели все по-кратко, като в един момент детската смъртност достигала 90%.

На финала на гризаческата утопия, наречен “втора смърт” от Калхун, горните етажи на града се населвали от апатичните мишки, които все така продължавали да мислят само за храна и красота. Поради липсващите си инстинкти, те ставали лесна жертва на вилнеещите долу побойници, които избивали първо красивите, а после и останалите мишки в колонията. Мишият рай така и не успявал да прехвърли 2200 гражданина, въпреки че била създаден за над 3000.

🐭

В края на седемдесетте експериментът на Калхун бил много популярен и много учени от различни области хабели мастило по него. Едни твърдели, че поведенческото разложение е следствие на неестественото презадоволяване на всички нужди и че това би се случило във всяко друго общество, включително човешкото. Други оспорвали изводите на Калхун с аргумент, че липсата на природа и слънце карала мишките да полудяват по чисто биохимични прични. Трети пък казвали, че основната причина за това самоунищожениет е ограниченото пространство.

Вече позабравена, през 2008-2010 работата на Калхун видяла ренесанс – не един и двама учени видели в нея прекрасен повод да проповядват ужаса от пренаселването на планетата и не една и две неправителствени организации с радост я цитирали. Разбира се, те удобно пропускали 98% от изводите, до които достигнал самият Калхун след 25 години мишевъдство, а именно, че всяка група живи същества, поставени в изкуствена среда и под изкуствена светлина, и обгрижвани здравно, хранително, климатично и социално, ще се изроди и самоунищожи.

Има хора, които отлично знаят това и поради тази и никоя друга причина вече 30-40 години трупат народа един върху друг в блокове, квартали и заводи, където той да си живее честито и нищичко да не му липсва сред молове, лампи, климатици и супермаркети. Край на историята.

Сетая Брат

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *