Яяя......

Млекарят

Публикувано

В дъждовни дни като този, когато в затоплените и тропически осветени телевизионни студиа на сутрешните блокове парфюмирани гейове разкриват пред водещите душевните си терзания и дават съвети как новата голяма яка да се съчетава с ръкавелите с двойни копчета, един удавник кара старото си колело по пустия асфалт между две забутани села.

С гумирана мушама с качулка, със стари обувки и голи ръце, той върти педалите и избутва завесите на дъжда със своя велосипед, на който по камбоджанско подобие са качени странички чанти с бутилки от 2 и 3 литра. Млекарят, натоварил към 70 литра скоро надоено уханно и още топло от тялото на кравите мляко, изтърпява колите, които го заливат с водни завеси, за да закара товара си до съседното по-голямо село. В това по-близко до града село, нравите също са вече почти градски и тук няма крави. Затова той тропа по вратите, за да изпълни поръчките, които е събрал снощи по телефона.

Отварят му лъхащи на домашна топлина жени, които правейки закуски, също наркотично гледат сутрешните цветни блокове с шафрантии, наричани поетично плеймейтки, прими и прочее, които безумно са подредени по ред с отчаяни учители, недоспали доктори, светски хроники и проблеми с мазилката на еди коя си столична сграда.
Млекарят вади бутилките от чантите, внимавайки колелото да не падне от стойката си и прибира парите в портфейл пазен в единствения сух джоб отвътре. Млякото с топлината на кравата е още топло и той го заменя за лев за литър.
Надява качулката, казва довиждане и се качва на велосипеда. Чува зад себе си „И другия път да ми донесеш повече!“ и се насочва към следващата шуртяща стреха на врата.

Всеки иска повече и по-често. Защото тук в село, вече не гледат крави, ни овце, ни кози, но помнят как се кваси и как се подсирва. И при тази цена препочитат да купуват от магазина само маята.
Брадясал и мокър като кокошка извън курника, мъжът ще обиколи двайсет- трийсет къщи, ще раздаде бутилките и ще тръгне обратно по същото това 5 километрово трасе към дома си. Някои са поръчали, но са забравили и не са си вкъщи, други го насилват да им даде повече литри. Умислен и уморен, защото е станал още в пет, той се прибира преди градските магазини по Витошка да са отворили и се залепя до печката да се сгрее.

Но млекарят не винаги прилича на прилеп и леководолаз едновременно. В жегавите дни на лятото той върти педалите по нагретия асфалт по къси панталони, голяма шапка и шарена карибска риза. Погражданените домакини отвинтват капачките на бутилките и недоверчиво го питат от кога е млякото, а той като говорител на ЖП гара върти съобщението, че е доено тази сутрин и че няма как да е снощно, защото снощното го кара вечер в другото село.
После слага джапанките си на педалите и продължава по прашната улица към следващия изтънчен вече селянин.

„А бе, всички са вече модерни и имат телевизори колкото един курник, но искат селско мляко, истинско – не искат от магазина. С единия крак отиват в бъдещето, ама другия не го вдигат от село. Че иначе ще лапат само заместители…“

Мъжът мърмори подобни сентенции и със същия зимно-летен велосипед , разтоварен и лек, се насочва към другото село, за да купи от конкуренцията пластмасови бутилки. Местната фабрика за безалкохолно също му е клиент. Шефовете купуват от него мляко, а му продават от бутилките предназначени за тяхната продукция.
Млекарят спира кротко до будката на пазача, а той, пазачът, важно му казва: Отмести се малко, че ще излиза кола. После звъни на секретарката и казва нещо разхилен от рода на „Миче, кажи на шефа, че конкуренцията е тук – иска да купи бутилки.“
Получил разрешение свише, портиерът с господарски жест, все едно вдига бариерата към хола си, казва на мъжа:
„Знаеш къде. И по-бързичко, че имаме много работа!“

Млекарят чинно подкарва по асфалтовата алея. Той зависи от всички. Дори и от портиера. Защото без бутилки, може да кара млякото си само на изкупчиците на половин цена.
По алеята мъжът се разминава с излизащ огромен камион натоварен с бутилки сладък бъркоч с цветни и ароматни заглавия и още по- ароматни вкусове в палетите.
След половин час велосипедът е пак на бариерата, натоварен до небето, по виетнамски, със стекове нови празни бутилки. Пазачът, прост до ушите бивш някакъв си, вдига бариерата и го изпраща с укор:
„Ей, да го еба, поне едно кило сирене да беше донесъл, та да знам, че си заслужава да те пускам, бе!“
Човекът се отдалечава от портала и внимателно със засилване се качва на возилото си, внимавайки да не падне с обемистия си товар. После следват още километри до дома, в които мъжът се моли само да не излезе вятър и да го събори в канавката или на платното.
Ще зарадва жена си, че имат амбалаж. Ще я остави да внася стековете, а той ще се приготви да отиде да коси или да изнася тора от обора.
Селски дни.

В тези потопни дни се сещам често за Млекаря. Който единствен в неделните утра безпокои безлюдните улици със своя велосипеден звънец. Заради който хората откъсват очи от телевизионния захарен памук, за да отворят и вземат млякото си. Истинското.

П.П.
Сега е карантина. И извънредно положение. И той няма право да се движи. Почти виждам изкупчика от ДаМон или който е там от големите, как потрива ръце и приема млякото му на едро за бели стотинки литъра. И почти чувам Млекарят как мърмори ядосан:
– Таковат ни майката… Кръвчицата ни изпиват. Най-скапаното безалкохолно от боя и вода струва повече от моето мляко!“
И го виждам като наяве как обува ботушите си, за да мие обора.

После притичвам с маска до магазина и купувам безалкохолно с червена марка. Чиято фондова и имиджова капитализация в света струва повече от предприятията на цялата ни жалка държава. Държава написах, не Родина. Моята родина цена няма.

П.П. 2
Поръчайте тук или в профила на Издателство Алитеа книгата „Записки от селската кръчма“ – 264 страници, голям формат, с 88 истински селски истории. Като този Млекар. Само за 15 лв. Почти като млякото.

Николай Илчевски

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *