Яяя......

Може ли август да бъде септември..?

Представям си да свършвах училище в края на юли и да го започвах само месец по-късно, в началото на септември….

Идея нямам, кога например с приятели щяхме да решим да си конструираме „летящо корито“, че и да приведем идеята в изпълнение!
Ковахме дъски, изправяхме ръждиви гвоздеи, някой даде гениалната идея да използваме консервни кутии – не знам къде щяхме да ги инсталираме и във връзка с какво, но предложението беше прието радушно, затова просто събрахме такива и чакахме

Не полетяхме в действителност, но в моментите, в които обсъждахме всички подробности по осъществяването на плана, о, ние летяхме в мечтите си и се реехме с орлите. Може би точно това отведе някои от нас до върхове и висини, които иначе щяхме да гледаме завистливо други да изкачват…

Или пък кога щяхме да се грижим за изпадали от гнездата си врабченца голишарчета? Може би заради нас, голяма част от второто и третото лятно поколение на тези птичета получи шанс за живот и последващо поколение…

А кога щяхме да имаме време да направим три поредни представления едно лято в салона на читалището в Невша и да съберем цялото село да аплодира от сърце музикалните ни импровизации и сценки, смея да твърдя около милион пъти по-забавни от „Комиците“ сега!
Ловяхме нощните прелитащи над село самолети с въображаемо ласо, а те ни дърпаха и ние тичахме неуспяващи да ги удържим, но само до там, до където уличните лампи осветяваха – започнеше ли непрогледния селски мрак тия пусти самолети се освобождаваха, дявол знае как, и ние се връщахме под сигурността на луминисцента.
В най-топлото време киснехме под черницата на комшиите или под грамадните тополи засадени край шосето и махахме на тракторите натоварени с бали слама и люцерна. „Под Черницата“ или „На Никовата пейка“ бяха местата, откъдето тръгваха детски идеи за убиване на времето, често превръщащи се в напаст за някои съселяни – като например оня път, когато опустошихме серия от прасковени дръвчета на лозята. Една приятелка толкова се амбицира да не остави нито една прасковка по клоните, че се покатери до самия връх, за да обере наглия родил се толкова нависоко плод. След нея само листата загатваха за това, каква разновидност е дръвчето. И все пак не станахме пройдохи – нито един от нас, уверявам ви!

А щяхме ли да имаме време да си палим почти всяка вечер огън, като един път подкарахме „барбекюто“ още от сутринта и до вечерта бяхме събрали всички дядовци от махалата, дошли, кой с шишета вино, кой с оцелели и прибрани на сухо и хладно суджуци от зимата, кой с торба домати и ядохме и яйца на тенекия си пекохме и винце сръбнахме, че и главите понаправихме да не се делим от по-възрастната компания, а бабите им ни се сърдиха една седмица след това.

Цяла олимпиада с десетина дисциплини организирахме и събрахме де що имаше дечурлига из селото да участват – купите бяха основно за нашият отбор, но за сметка на това съдиите също бяха наши и просто нямаше как, разберете го!

Припламваха и искри между някой и някоя от нас, а свободата на безгрижното лято помагаха на една такава връзка да се роди, да се развие и да умре красиво в навечерието на първия учебен ден.

Въобще, самото лято е кратко и мимолетно и дори сега няма време за всичките тези, както и други специални и съкровени за едно дете неща да се случат и то да ги вкуси всичките – е, как може ваканцията му да е дълга тогава!?

А не трябва ли все по-малкото останали баби и дядовци по селата да получат своето време с внуците? Нали след някоя и друга година тези деца ще бъдат впримчени в отвратителната реалност в която се е превърнала животът на големите в България, а къщурките на бабите им ще бъдат безвъзратно опустели.

Държаво, отглеждай деца, мамка му, не преждевременно развити възрастни!

„Никога не съм позволявал на училището да попречи на образованието ми.“
Казал го е Самуел Лангхорн Клемънс, познат на четящите през лятото като Марк Твен…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *