Виктория Тинтерова

Мостчето

или

…солени дни и нощи,
ще бъдеш само по гащи…

/част от припева на песен на Поли Генова/

В един горещ летен ден в Н-ското село станал пожар. Колата на пожарната команда за по-напряко минала през едно малко мостче над малката полупресъхнала река, която деляла два квартала на селото, че пари за бензини и дизели твърде нямало.

Мостчето било просто, селско мостче без парапети и строено преди поне 60 години. Разбира се, то не издържало на тежестта на голямата кола и едно парче от него се откъртило. По-нататък това мостче ще го наричаме просто Мостчето, щото то било толкова малко и невзрачно, че си нямало дори име. Не било и красиво, та го да кръстиш Голдън гейт или Мостът на въздишките или нещо подобно. И минаваща под него река била малка, та вероятно и тя си нямала име. Абе, направо си нямала, но пък пролетно време покрай нея растяли приказни жълти, много високи цветя, като слънца и хората се опитвали да пренесат тази красота и в дворовете си, но не, само около малката рекичка се въдели успешно, никъде другаде. Иначе през лятото, тази безименна рекичка ставала просто едно сухо дере.

На другия ден, след сблъсъка между пожарната и Мостчето, се събрала голяма група хора, все мъже, които живеели наоколо и го ползвали непрекъснато да пренасят през него вар, пясък, колове за огради, набраното през есента грозде, да водят децата си на училище или при тъщата и не на последно място – да идат до селската кръчма.

Започнали да се тюхкат, изпили по една бира, пак се тюхкали, после отишли до споменатата кръчма, пили карашик, пили чиста мастика и накрая решили да съберат пари и да поправят Мостчето. Циментирали решението с по две бири. Кой колкото има да даде, решили, щото възможностите на хората са много, ама много различни тия дни….

По едно време някой се сетил, че трябва да информират кмета за намеренията. На другия ден, леко махмурлии, трима Смелчаци, излъчени от снощната компания, почукали на кметската врата. Кметът тъкмо гонел с мухобойка една нахална, дебела муха. Откакто дошъл преди половин час да върши важни държавни и селски дела, тая муха все го дразнела. Кацала по белият лист, на който се готвел да състави план за деня, кацала по малкото знаменце на Европейския съюз, което стояло на малка, лъскава стойчица в ъгъла на бюрото, оттам на рамото му, понякога на обръснатата му глава и адски го дразнела.
Та, кметът извадил мухобойката и я подгонил. Не си мислете, че тия работи с мухите и  портретите ги има само при Карел Чапек, неее, тез работи са глобални, навсякъде по света, откакто са измислени кметовете и портретите, навсякъде по света им селски кмет с портрет зад гърба, оплют от мухи. Така да се каже, глобалното затопляне и вредните емисии могат да затрият всичката фауна и флора на Земята, но последен ще остане някой селски кмет с портрет на Велик Вожд зад гърба си, оплют от мухите…сигурна съм, даже може би и в Библията да го пише или Нострадамус да го е предвидил това.

Делегацията плахо почукала, чула „ДА!“, отворила внимателно  вратата, щото кмет, нали, нищо, че го знаят откакто се е родил във фамилията на бай Гошо Пъдаря (в която фамилия професията на пъдар се предавала от баща на син, като тази работа се губела някъде дълеч в турското робство) и всеки един от тях го е первал по главата поне по веднъж, щото като малък бил особено тъп и не дотам схващал селските правила за поведение, особено строги и изпробвани през годините, да не кажем през вековете.

– Добър ден – рекъл единият Смелчага.

– Доър ден – с досада отговорил кметът – Казвайте, че имаме много работа!

Кметът обичал да говори за себе си в трето лице, щото така е прието в редиците на Важните хора в Партията.

– Нали знаеш, кмете, мостчето се счупи.

– Знаем и кво?

– Ами снощи решихме да съберем пари и да го оправим. Направихме и сметка – около 500-600 лв. ще стигнат – малко цимент, железа за кофраж, пясък имаме… Ние ще го направим – вече по-уверено заразказвала делегацията.

– Ми, да помислим – леко шашардисан от благородството казал кметът.
– Така да се каже непредвидени пари за мостчета нямаме – продължил той – имаме една европрограма, ама не е за тая цел. Тя е за облагородяване на околната среда. Решихме да направим един стадион с олимпийски размери, с всичкото му там – писта, футболно игрище, седалки, място за високи гости и стъклени кабинки за журналистите. Ще има ресторант и бар – размечтал се кметът – а на площада, до църквата, ще турим светеща реклама 3 на 3 метра.

Вече виждал тоя разкош….

– Ма на нас водата ни е проблем – напомнила делегацията – а и пет от улиците не са асфалтирани….

Щом го изрекли това последното, разбрали каква грешка допускат. Кметът оставил бавно мухобойката, седнал на кметският си стол, под портрета на Големия Вожд и ги изгледал много, ама много строго. Даже се присетил за възпитателните шамари, които е изял от тях навремето. Нахъсил се и с леден глас казал:

– Пари за водата – няма! Това трябва да ви е ясно! За улиците – тоже!
Много я обичал тая дума „тоже“, звучала му управленски и обобщаващо.
– Стабилно няма! – резюлирал накрая.

– Добре – примирила се делегацията – Дай да видим какво да правим с мостчето.

– Ми, да ви кажа, харесваме ващо предложение, добри граждани сте на селото, съвестни, влизате в положението на държавата – поуспокоил се кметът.
Утре ще ви кажа решението си, ще се допитаме до по-горната инстанция. Айде сега, със здраве!

Навел се към белия лист, покашлял се по един такъв, зает начин и написал – 1, точка.
С това им дал да разберат, че вече е в дълбоките дебри на Управлението и те само пречат и са напълнио излишни в този важен, управленски свят.

Делегацията се изнизала така плахо, както и влязла. Тихо слезли по стълбите и се отправили към кръчмата, където ги чакало народонаселението, което обслужвало мостчето и им поръчали им по една мастика, защото изглеждали изтощени.

– Е, кво станА – след половин час не издържал и попитал полицаят, чието къще била току до мостчето, а тази на тъща му – от другата страна.

– Човекът каза ще видим….

Народонаселението се възрадвало – не е като да е казал твърдо не, както за водата и улиците, нали?

Така се размечтали как ще оправят мостчето за три дни, че даже кръчмарката им дала една от тетрадките на детето, от тия с широките редове, та да записват кой колко дава, кой ще помогне с труд, какво да купят. Даже един уважаван Тарикат начертал и чертеж с легенда – кофраж, цимент, чакъл, парапет, че да стане по-хубав от преди…. После поляли решението, както подобава, даже и кебапчета поръчали по едно време, разпуснали душите.

Минали обаче два дни и кметът нищо не казвал. Минала седмица – пак нищо. Само им кимал като ги видел в магазинчето, от което жена му го пращала да купува хляб, ама ледено така, не допускал никаква близост, та да не го питат за Мостчето.
В края на седмицата, народонаселението, което ползвало Мостчето пак се напило, ама вече от леко отчаяние. Кебапчета нямало. За да си свършат някаква работа, трябвало да заобиколят четири улици, после още две, да минат през една поляна, та да идат до отсреща…

След  дестина дни, кетът ги повикал, да ги информира.

– Сега, да ви кажа, бехме в града и повдигнахме въпроса пред ръководството. КазАха, че ще помислят. Вчера ни се обади секретарката, ще пратят комисия. Айде, със здраве! – и извадил пак белия лист и химикалката, та да ги подсети, че трябва да си вървят. Портретът на Големият Вожд ги гледал строго от стената, а знаменцето на евросъюза лекичко се поклащало от летният ветрец нахлува през открехнатия прозорец. Не се забелязвала ни една муха.

След още една седмица в центъра на селото спряло едно микробусче и от него слезли петима души – две жени и трима мъже. Питали селския идиот къде е кметството, той станал от стъпалата, на които седял и посочил зад гърба си. Там, точно пред очите им пишело с големи сини букви –  КМЕТСТВО НА СЕЛО Н. Под него надпис: ПОЩА, ама тя работела само веднъж в месеца – за пенсиите. Отстрани имало надпис НОТАРИУС, тел. и били изписани три номера, Имало и пирографирано, дървено табло за неклорози, повечето полуотлепени, та под снимката на някакъв достолепен селянин се мъдрело женско име….
Имало и два нови, пресни некролога, цветни, издаващи просперитета на деца, работещи в чужбина. Най-отдолу имало четири реклами на погребални агенции.
В кръчмата вече се събирала групата от народонаселението, което ползвало Мостчето, та да пият по една бира – обедно време било станало. Притихнали наблюдавали входа, досущ както сгафил министър гледа Големия Вожд на Министирски съвет и се чуди – посланик ли ся ще го правят или шеф на Агенция…

След половин час гостите излезли заедно с кмета, кметът направил знак с ръка да дойде някой от групата, те след известно шушукане излъчили един представител, изчакали сформираната група да се изниже и после всички тихо ги последвали. Били сигурни, че отиват към Мостчето. Да, точно така – групата била наобиколила мястото и разглеждала пораженията.
Единият, който очевидно бил най-важният, казал:

– Ясно! Отчупило се е едно парче! Не е трябвало пожарната да минава оттук!

– Прав сте, прав сте, господин Х, голяма глупост и вреда причиниха на селското имущество тия глупаци, ама нали разбрахте –  хората искат да го възстановят със собствен труд и средства, нищо няма да струва на държавата във ваше лице, като представител на Партията и Правителството …. Викат, че ще съберат пари и според тях ще струва около 600 лева – информирал кметът.

Градската група приближила глави и нещо се посъветвали.

– Не става така! – казал строго пак най-важният, но вече по-меко, все пак бил представител на Партията и Правителството и се радвал на уважението на низшестоящите, на низшите.
– Трябва проект, геоложки проучвания, ВиК-то да се произнесе за дебита на водата, конструкторът да каже има ли носимост, околната среда трябва да проучи животинските видове в рекичката дали не са застрашен вид, горските да кажат дали може да унищожите папура като изливате цимента, после трябва да се събере комисия от 15 души, по Наредба №5, да разгледа документите и да се произнесе. После трябва да се изготвят Акт 15, въвод във владение, да се подпишат 5 протокола, да се информира службата по всписвания, да се изплатят възнагражденията на работниците, да се начисли Здравна и пенсионна осигуровка…. Ама сега е август и хората са по Гърция на почивка.

Замислили се всички присъстващи. Двете жени се подсетили, че ще ходят в отпуска, е не в Гърция, а на Китен, та прегледали мисловно банските костюми и джапанките, които имат и дали не трябват нови… В МОЛ-ла ли да идат или до Димитровград за по-евтино… Да купят бира от ЛИДЪЛ, сирене и шпеков салам, сега има намаление там на италианските колбаси, ама и вода… и репелент за комари и….

Най-важният пък, като казал околната среда, се сетил, че не му дават разрешение за един хотел със СПА и зел да смята колко още ще трябва да даде …

Другите двама, на които гласът до сега никой не чул, просто си мълчали, въобще нищо не си мислили – така били свикнали от край време.

Кметът си представил колко много работа ще има покрай тия с тва Мостче – да входира и изходира молби, проекти, да чука на разни врати за разрешения… Изпъшкал горко, но после се сетил, че тази работа ще му даде възможност да се запознае с много важни хора, зел да си представя как се премества в града, в някое поделение на околната среда, как там се замогва, как събира достатъчно пари, та да стане депутат и как се измъква от това тъпо село. Така се размечтал, че си представил новият модел на Шкода, малко, собствено  хотелче на Корал и една малка лодка. Даже така му се развихрило въображението, та си представил как се развежда с Куна и се жени за една там от Биг Брадър… Съвсем забравил и той къде е и Мостчето забравил и народонаселението, па се засмял.

А народонаселението, което ползвало Мостчето, след известен размисъл се окопитило и един Смелчага казал:

– Господине, ние не искаме такива затруднения, готови сме да го поправим за 1-2 дни, с наш труд и наши пари, все пак дупката е 20 см., а рекичката хич я няма вече, даже и селските  патки не влизат вътре….И жаби няма, пък папура и без това след месец ще умре… И въобще….

Отегчен, най-важният категорично сложил край на посещението:

– Не може, точка! Без тия разрешения – не може! Ако след 30 години това мостче падне, ти ли бе, селянин такъв, ще носиш оговорността? Ако падне кон или овца или не дай Боже – дете, ти ли ще се печеш на бавен огън? Догодина ще отделим 30 000 лева и ще придвижим въпроса! До тогава кмете, вземи мерки никой да не минава оттук!

След което си тръгнали, а кметът сложил два железни парапета, които стрували 1300 лева парчето, ведно с боята – червена и бяла, сигнализираща, та никой да не може да минава.

Виктория Тинтерова

Бел. ред. – Всяка прилика с други и подобни истории от нашето партийно и държавно ежедневие не е случайна и няма как да бъде…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *