Искра Веселинова

Мракът на българския Дери

Публикувано

Защо досега не написах нищо за случая в Сотиря? Беше убито дете, умря мъченически навръх Богородица. Показателно! Страховито! Не искам да ровя в тъмната материя, да надничам в тайнствени и опасни кътчета, да повдигам завеса, зад която може би се вихри Мракът. Може би, ако човек надникне зад тази завеса, вече няма връщане назад – или ще полудее, или ще умре.

Работата е там, че аз срещам Мрака всекидневно. Виждам го в хорските очи и в моите собствени сутрин, докато поглеждам в огледалото. Мракът мърда в очите ни, набъбва и налива сила в зениците, гледа гладно и лукаво. Почти чувам смеха му – гаден и нечовешки, като мяукане на извънземна котка.

Оскотяхме масово и вероятно завинаги. Всички сме повдигнали крайчеца на завесата и всички сме срещнали погледа на Горгона. Чули сме диханието на зловещите древни богове на Лъвкрафт, усетили сме на какво миришат и тези докосвания до сетивата ни са били пагубни за нас – нищо вече не е същото. Ние сме хора на привидностите – привидно сме добри, привидно сме грижовни и привидно някои от нас са вярващи. Отвъд фасадата обаче всички сме еднакво студени, бездушни и често – жестоки. И алчни.

С почти радостно любопитство следяхме репортажите за преследването на заподозрения. Казаха ни прекалено малко, нямаше пикантни подробности. Привидно бяхме омерзени от ужасното престъпление. Под сурдинка подхвърляхме: „Сигурно са цигани“. Дотам сме изгубили връзка с действителността, че не можем да изпитаме истинско съчувствие – а може би, ТЯХ ги боли по-малко? По-малко се страхуват? Пищят по различен начин? Умират иначе? Ужасното е, че ТЕ сигурно си мислят същото за НАС.

Животът ни не струва нищо в очите на онези, които не ни разбират и не ни приемат. Обратното важи с пълна сила. Обявихме заподозрения за психопат. Ние до един сме такива. Ние, от малкия град и вие, от столицата, и те, от чужбина. По улиците коментирахме оживено.
Вместо: „Добър ден!“ – „Хванали са го!“ И не че чак толкова ни е било грижа – беше ни любопитно.

Ужасната глава на сеирджийската човешка природа се надигна, сякаш гнусна змия се изправи нападателно в бодлив храсталак. Това е голямата драма на малкото, заспало блато, наречено „провинция“. Доброволци се втурнаха по баирите да гонят убиеца. И не че каузата им не беше правилна. Но поразяващо ми напомниха на средновековното селско правосъдие с вили и факли.

Току-що прочетох, че моят приятел Крум Крумов нарича България – Дери. Нали се сещате за страховитото градче от „То“ на Стивън Кинг? Как, зад привидното еснафско благополучие, живееше и туптеше чудовищен организъм от зло? България наистина е Дери – браво, приятелю, назовал си проблема с точното му име… Обаче новините по телевизията започваха първо с нападението срещу отец Иван. Не че не е страшно това зло, срещу което този свещеник се изправя всеки Божи ден. Но жестокото убийство на дете не трябваше ли да ни уплаши повече? Да ни потресе? Да ни накара да извикаме като един до небесата?

Психологическите портрети са хубаво нещо. Насилникът е бил насилван в детството си. Една психоложка, на която не бих поверила да ми измие дори чашата от кафе, от страх да не ми я счупи, обясняваше втръснали ни вече неща – ние ги знаем от филмите за профайлъри, мадам, не се хабете. Ясно ни е – човек без никаква духовност и никаква ценностна система, без възможността да изпитва съчувствие, съответно е примитивен, първосигнален и невинно-жесток.
С последното словосъчетание определям как работи неговият ум – добро е всичко, което удовлетворява желанията му, лошо е всичко, което е лошо за самия него.

Със същата тази невинна жестокост ние променихме националния си манталитет. Задвижихме някаква невидима чудовищна машина, заскърцаха зъбчати колела, малки чукчета заудряха, вериги захапаха с гъсениците си времето и пространството и ние задружно и без съпротива се превърнахме в изроди.

Нашето душевно уродство прозира зад привидностите, за които ви заговорих в началото – ние сме привидно красиви по бански, нямаме целулит и се снимаме на море в Гърция. Зад маската се виждат самовлюбени нарцистични лица, жадни за комплименти, жадни да покажат на другите, че живеят един прекрасен и лежерен живот, в който се вечеря под звуците на сиртаки, пие се узо, ядат се екзотични риби и пипала от октоподи, пушат се наргилета и Вселената е наша, само наша, ИСКАМЕ си я само за нас!

Ние сме облегнати на новите си коли и сме се ухилили с усти, като клавиши на пиано. Ние снимаме баните си, холовете, „моята малка, но уютна тераса, с дизайнерски мебели“, чиниите си, лака на ноктите си, дамските си чанти, как се целуваме, как тичаме след залеза, как се прегръщаме на фона на изгрева и зад тази привидност сме ГЛАДНИ и ЖАДНИ, защото душите ни викат от изнемога, искат да ги заситим с нещо хубаво и чисто, затова са създадени тези души – не да ламтят, не да строят златни телци, за друго са създадени и не че не можем, НЕ ИСКАМЕ да им дадем това, което те жадуват.

Снимката на клетото момиченце обхожда нета. Не исках да го виждам, не исках да му давам образ, по-лесно е да приемеш ужасното, ако то няма конкретно лице. Но погледнах. И сега съжалявам – тази сладка, закачлива усмивка, не ми излиза от ума. Веселият живец на очите. Хубавата коса на вълни.

Дери се вълнува. Привидно. След няколко дни и това ще е забравено. Ще чакаме следващия камък в блатото, за да се почувстваме живи.
Ужасно ме е страх от това, в което се превърнахме. Крив ли е някой, че толкова лесно, за някакви си двадесетина години, се поддадохме на злото? Приехме го с отворени обятия. Да си лош е много по-примамливо. По-лесно е. И си като всички.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *