Искра Веселинова

Мъжете, ах, мъжете…(след)новогодишни размисли

Публикувано

Нищо не е по-уморително от това да отговаряш на новогодишни честитки, когато в главата ти тътне като след Сталинградската битка, в устата ти има вкус и консистенция на напикан памук, а едното ти ухо директно лови сигнали от „Косите на Вероника“.
Седиш на компютъра по гащи на лилави точици и тениска с надпис „Най- добър преводач от немски 2009-та“, косата ти прилича на таралежов задник, лочиш кафе като хрътка след лов и се озърташ какво да докопаш за ядене.

По неписано, но проверено от вековете правило, закуската на първи януари винаги е пищна. Тя включва остатъци, затова пък какви остатъци – руска салата, пържоли, кюфтета, суджук, пастърмица, баница с късмети, два вида торта, шоколадови бисквити, луканка и фъстъци.

Докато преживям парче баница и плюя сдъвкания късмет, се захващам да отговарям на честитките, а те от мили по-мили. Драго ми става като виждам колко хора са се сетили за мен и се заемам да отговоря лично на всеки. На сто и първото пожелание почвам малко да се уморявам, но храбро тракам по клавиатурата.

Тирилин-тирилин…още честитки. Продължавам да пиша, като междувременно малмолежа дебело парче луканка и го прокарвам с още кафе. Семейството се излюпва един по един. Пухтене, сумтене, тътрене на чехли и стонове: „Има ли кафе?“ Има. Следва сърбане, на което могат да завидят и най-прежаднелите коне. Прозявки до разчекване. Почесване. Някой рови из чиниите. Тряс! Нямам сили да стана, но врясвам злобно: „Какво чупите, бе?“ Настава тишина. Чува се само шумолене от ровенето в хладилника и тихичко мляскане на луканка.

После нечий предпазлив чехъл опипва почвата в коридора. „Не се прокрадвай, чувам те!“ – изстрелвам аз и улучвам промъкващия се челно. Последното, което долавям, е тихото като дихание на фея затваряне на кухненската врата.

Забелязала съм, че когато очаквам досадна и неприятна новогодишна нощ, тя се оказва забавна и весела. Така се случи и тази година, когато се прибрах от работа мрачна като горгона с подстигана змийска прическа. При вида на необятните океани, морета и вътрешни езера от продукти, очакващи обработка, се олюлях и се подпрях на тестото. И се започна едно бъркане, месене, точене, тропане с разбивачка, кълцане, рязане, филизене, пролетна копан и есенна оран. Финиширах точно навреме, за да успея да мацна две дъги червило, да се преоблека, да фъсна малко парфюм и да се изплезя на огледалото. После гостите дойдоха.

Нали съм сама жена сред мъже, прекарах си повече от приятно. Не обичам „женски“ теми. Обичам да разговарям с мъже, да се хиля на мъжки шеги и най-вече – да се чувствам спокойна, без някоя злонамерена интрига да витае край мен и без уж мили подхвърляния:
„Напълняла си доста. Прилича ти“; „Знаеш ли, видях в „Лили“ страхотен крем против бръчки. Ти нали имаш карта за пазаруване там? Ще ти излезе по-евтино“; „А, руска салата! Аз не я правя от години. Моите не обичат простовати ястия. Аз им правя салата със сьомга, червен и черен хайвер, две сълзи от мъжки крокодил и една идея дъх от тритон. Става разкошна, но е за ценители, разбира се“.

Разбира се. А дали се разбира, че още ей сега ще ти забия един в зъбите? Само жени са способни на такива разговори, от които бягам като дявол от тамян.

Мъжете, ах, мъжете, с тях си говорим за продажбата на Канте, за времената на Венгер и какво се случва с „Арсенал“ сега, за формата на Григор Димитров, за пиене и коли, за нещата от живота и за това, че ние сме само едни мравки в огромното пространство на Вселената и дори не сме мравки, а сме едни глупави мухи-еднодневки, които се мислят за голяма работа; а после заговорваме за политика, омешваме я с Тото Котуньо, Йорданка Варджийска, Рейнбоу и „Какви екшъни имаше едно време“ и ракийката върви, лакардията се точи сладко и погледни – осъмнали сме и слънцето се прозява на покрива на отсрещния блок. Благословена е мъжката компания!

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *