Виктория Тинтерова

Мъжът в разцвета на силите си и академиците

Мразовит неделен следобед. Вятърът свири в комините на къщите, дърво и камък се пукат от студ. Сняг е покрил градини и дворове. В къщата, обаче е топло. Запалената камина хвърля весели отблясъци по двете кръстосани саби дамаскини, подарък от един тип, забравихме му името…..Играе си с ореолите на иконите, потрепва по кутийката за пури, по тапета-библиотека, по снимките на внучето.

Мъж в разцвета на силите си лежи на дивана по анцуг, завит с одеало. До него има пепелник със запалена пура и чаша уиски. Гледа по телевизията каубойски филми. Сутринта Ванката, шеф на отдела по кибер престъпления в БОРКОР му донесе една флашка с „Винету“, „За един пробит долар“…, общо 8 филма. Цяла седмица отделът на Ванката беше подбирал най-доброто… Беше си ги поръчал още миналата седмица.

Тъкмо беше стигнал до сцената, в която Гойко пита красивата, пленена мома:
– Какво да те правя сега?!
Мъжът в разцвета на силите си се засмива с носталгия:
– Да го духа, бат Гойко – казва, точно, както го е казвал и преди 40 години в кино Аура…

По едно време на вратата плахо се почуква.
– Даааа – с отегчение се провиква мъжът – Влез. Бе, аре бе, нема ли да ме оставите на мира малко… – промърморва и се надига от дивана.
Вратата леко се отваря и една глава се показва.
– Извинете, Ваше величество, ама отвън от четри часа седят едни типове, твърдят, че са академици и искат да ви видят. До сега задържах, но заплашиха, че ще умрат от студ тук, в двора и….
– Академици? Добре де, нека влязат, само да си догледам тук как ще я спаси Гойко тая… Ти ги пусни, изтупай ги от снега, дай им там по едни пантофи, че да не цапат килима… И не забравяй – като не сме сами да ми викаш господин, че къвто си тъп, като нищо ще кажеш пак Ваше величество…

Главата изчезва покорно, отвън се чуват приглушени гласове и тропане на крака. По едно време през вратата се вмъкват 7 ошмулени, стари хора с износени, леко блестящи по реверите костюми.
– Ний сме академици – казва единият оръфан академик.
– Кви академици? – пита мъжът в разцвета на силите си.
– Ми, всякакви – казва оръфания, който явно е избран за говорител.
Другите кимат с глави, подсмърчат от топлината и си бършат деликатно носовете с ръкавите.
– Добре, какво искате? Да не сте дошли да искате пари за разните ви институти?
– А, нее…. – категорично отрича говорителят.
– Да не е за някоя болница?
– О нее, не – отговаря още по-категорично оръфания.
– Да не е за изоставени деца?
Не, поклащат едновременно глави академиците.
– Да не е за пенсии или ви праща Домусчиев, да не му дигам тока на бизнеса?
– А не, не – вече съвсем уплашено отричат академиците.
– Е добре де, казвайте най-накрая, нямам сто часа за вас! – раздразнено ги подканя мъжът в разцвета на силите си.

– Нас въобще не ни интересуват разните там институти, деца и пенсии, бедности и просяци…. – престрашава се един историк-академик – Дойдохме да се застъпим за Големия Бял Брат, да не го извОлните, заради оная работа с ромите. Обещал ни е лятото да ни води на творческа почивка в един спа хотел, за две седмици с кордебалета на Операта.
Мъжът в разцвета на силите си се почеса по главата замислено, повъртя се на дивана, отпи от уискито и мъдро отсече:
– Добре, аре, няа го махам, въпреки, че говори глупости и … въобще ме дразни понякога. А вие там, като излизате, кажете на Гошо да ви даде по 20 лева, да си купите нещо, че кат ви гледам ми става жал.

Виктория Тинтерова

One thought on “Мъжът в разцвета на силите си и академиците

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *