Яяя......

Мъж на раждане

Публикувано

Варна 2019г. Един приятел ми звъни от Одеса, че корабът му закъснявал, а жена му раждала. Да съм идел за подкрепа – нямало кой друг. Съгласявам се по благородни причини, една от които е, че после ще ме черпят. Целувам на вратата котката Ивелина и заминавам.

На гише в родилното ме посреща сестра – к’ъв съм бил, к’во съм искал. Обяснявам, но тя ме прекъсва – всички мъже сме били еднакви, горкото ми дете с такъв безотговорно закъсняващ татко. Докато отричам, че съм бащата, тая ми изкрещява – „Надолу по коридора, втора родилна зала.” Пред залата ме посреща друга сестра – „Кой си ти, бе?” „Семеен приятел.” „Ъхъ… значи бащата.” Разлиства някаква папка – „Тука пише, че е платено да присъстваш на раждането. Айде, влизай пред мене.”
Докато се дърпам с все сила, сестрата ме наблъсква пред огромен умивалник. Вече чувам виковете на родилката и почвам да се страхувам. Опаковат ме в найлонови дрехи и маска. Влизам треперейки.

Бъдещата майка е тъмно червена, с потна сплъстена коса и изпъкнали навън очи, а си я спомням като много хубаво момиче: „К’ъф си ти, бе?” „Кольо, ма Танче, дето с мъжа ти пием на Еврофутбола.” Следва мощна контракция – не искам да виждам каквото и да било да излиза от когото и да било. Треперя още по-силно. Несъзнателно поглеждам надолу. Боже, пришълецът идва…!!! От цепнатината тече слуз, а покрай нея прозрачни ципи. Става ми лошо – сигурно кръвното ми е три хиляди. Родилката ме успокоява и вика да съм дишал. Появява се цялото. Май ще правя мозайка. Докторът потръсква бебето надолу с главата, а от устата му тече още слуз. Пред очите ми става тъмно като в торба с кайсии. Припадам възможно най-мъжествено.

Понасят ме на съседното легло, дават ми някакви хапове, бият ми инжекция. Смело продължавам да наблюдавам, като си крия очите. Това бебе не прилича на тия от филмите. Там новородените са едни розови, усмихнати, разговарят свободно по различни теми. Това е сбабичосано, очите му подпухнали от киснене в корема, цялото ярко лилаво и мазно. Главата му сплескана, косата като потна мишница, цялото прилича на стафида с малки пипала. Полагат го на рамото на майката, а то врещи. Чак сега виждам пъпната връв – излиза като дебел кабел отдолу.

Аз пъпна връв съм гледал по филмите. Тя е тънка, розова и весела. Тази е синьо-зелена, набъбнала, блажна, с тлъсти вени и прилича на черва. Докторът я захваща с две метални щипки, после вади ножица… Преди хладнокръвно да припадна за втори път, дочувам от Таня: „Браво, Кольо – справи се страхотно!”

На другия ден се събуждам по обед. Хакнали са ми абокат, система, облечен съм с болнична нощница… всичко нормално. Преместили са ме в стая заедно с родилката, щото ги е домързяло да ме разкарват по етажите. Другата лехуса кърми – Исусе, вече всичко ѝ видях на тая жена. Онова е позаприличало на човек, но не много. Питам го кой отбор е… мълчи… детска му работа. Щели да го кръстят Огнян на мен (от четвъртата ми буква). Една такава гордост струи от мене, как храбро се справих в тежката ситуация (родилката също се представи чат-пат добре, но нейната задача беше далеч по-маловажна). Дали ще ми дадат медал от общината… или безплатни дърва!?

Адски ми се тютюнопуши. Намирам си цигарите, но Таня ми казва, че в болницата не се пушело. Егати държавата! Взимам си принадлежностите и стойката със системата. В коридора на родилното е хаос – изнервени бащи, радостни роднини, майки с кърма за недоносените, някой се кара с персонала… явно е часът за посещения. Тръгвам по нощница към изхода, търкалям системата. Постепенно настава мъртвешка тишина – всички са ме зяпнали с облещени очи (само сестрите коварно се подсмихват). Минавам между хората, а те замръзнали ме гледат в лигава кататония. Почти до вратата един младеж ме спира: „Как беше, приятел!?” „Ъъъ… ми добре мина…” Какво да му отговоря на човека…

Никола Крумов
2019г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *