Ше си праЙм кот си искам

Найш ко стана?!?!? или историята на един анцуг

Публикувано

„Найш ко стана?!?!?“

Напрао фърлих водата!
Ся, никога разговор по телефона между мен и баща ми не е започвал с „Добър ден, удобно ли е да говориш?“ – това според него е за лигльовци. Обикновено аз вдигам телефона, просъсквам – „Не ме интересуват глупостите, които си намислил да ми кажеш, в момента изобщо не мога да говоря, звънни в сряда!“. Това ако е понеделник. Ако е сряда му казвам да звънне в петък. Той обикновено звъни трийсе секунди по-късно и то само, ако съм успял да затворя преди да се е наел, а това не ми се удава често.
Но да започне с въпрос, при това с осезаема тревожност в гласа – е, това вече ме фрустрира хич да не е.

С начеваща истерия връщам отговор под формата на въпрос:
– КАКВО СТАВА???
– Скъсах си любимия анцуг – това стана!

Кипвам!

– Ам добре ве, луд – не можеш ли барем веднъж да почнеш разговор кат нормален човек? Що тряа секи път да ма качваш до върха на черешата!?
– Аз ако можех нали щях да го прая ве! – ми вика.

Е, кат не може – не може. Аз си рекох – ако може…

– И ся ко искаш – да дода да ти го зашия ли? Жена нямаш ли си?
– Оф, я по-спокойно! Искам да ми купиш анцуг и да ми го донесеш довечера! И да не ми вземеш нещо марково и да хвърлиш един джоб пари, айде!

Това е. Няма – ако имаш време, ако не си зает…
Анцуг искам, сега го искам!
И да не съм му вземал „нещо марково“. А, не бе! Ей ся са набутвам в мола и ти земам екипа с който тренират в Реал Мадрид! Адидас-мадидас, Пума, Рийбок, Панасоник – парите нямат значение! Кво като ше храниш кокошките с тоя анцуг – нека сме в джаза!

Начи, тия дни ми върви на гащи.
След работа отивам до едно близко пазарче и започвам да избирам анцуг. Яд ме е, че на пясъчната коприна при анцузите ѝ изтече модата. Така щях да го барна баща ми – и гореспоменатите кокошки щяха да му се смеят.
Запрятам едно долнище върху себе си и си правя сметката колко още хикса да добавя преди „L“- а. Магазинчето не е малко и има пътникопоток хич да не е, заради което около мен щъкат разни клиенти и ме гледат как налагам отгоре си нещо, което би опасало Цецка Цачева, ще рече – около три пъти по-голям размер от моя.

Няма и няма! Не толкова като размер, колкото са такива кройки, че и на клоуна в цирка не можеш да му го предложиш като реквизит. То с дванайсе до петнайсе джоба, то с капси и желязо по тях сякаш за личния състав на Третия Райх са шити, с черепи и кости, с дъна като на дядо ми потурите от народната носия от танцовия състава към читалището едно време… Ужас!

В този момент, аз вече се потя от нерви, някакава „дама“ забравила какво е да носиш размер „М“, „L“ и „XL“, щото такава номерация е носила единствено в периода на междусрочната ваканция, когато е била в шести клас (просто ги е изредила за една седмица и е поела по широкия, ама МНОГО ШИРОКИЯ път) минава за втори път покрай мен, не се сдържа и подигравайки се с преценката ми подхвърля ехидно – „Това ше вий твърде големичко сякаш – много сте зле с окомера…“
Да можех поне аз да се сдържа и да не ѝ казвам – „А на вас ще ви е възтесничко, освен ако не вземете два чифта – по един на крак…“, ма като не съм от тях, как’ Сийке!

Ся пък ма гледа злобно. Ма, що са сърдите ве, госпожа? Да не би аз да се намъкнах в гащите ви (пази Боже – там циганска фамилия може да живее на широко и всеки да има самостоятелна стая, включително и коня…с каруцата!), ей тъй на случаен принцип и почти на улицата?
Върви си по пътя бе, жено и си търси рециклиран парашут за пролетна рокла – не знаеш с кого си имаш работа, пък на свой ред, той с кого си има работа всеки ден. Американските тюлени и българските тихинайци не са и чували за такава подготовка и такъв гърч! Не си тикай извънгабаритното полуремарке там, където на едно дупе място, два тира без грижи паркират успоредно.

Аз съм се напрегнал до пръсване, като знам как за едно фиде, че не било с червения петел на опаковката, оня лудия ме направи на дреб, тя ше ми вдига още адреналина!

Каза ми, че съм простак. Ха! Ако всеки път, когато ме наричаха простак, някой ми даваше по един лев, Гинка само щеше да се облизва като котарак пред кебапчийница до входа на централата на ЧЕЗ, а аз щях да се разпореждам с електропреносната мрежа на половин България от позицията на мажоритарен собственик на същата.

С това се справихме. Да видим сега този анцуг…

И се обръщам, след като изпращам вече нацупеният от отношението ми кит, който пък мята по мен отровни стрелички от несързамерно малките си очета спрямо мащабите на грандиозното тяло (на това нещо трябва да му се вземе някаква проба от погледа за наличие на „Новичок“ – Хекимян, Тереза Мей, Борис Джонсън, приемете, че съм ви тагнал) и се обръщам нали, и пред очите ми се разкрива – О, Боже на анцузите!

Прекрасен!

Изчистен, с два джоба, прав и класически, няма надписи „Iron Maiden“, не е с лика на Джъстин Бийбър на чатала, няма картинки на Сатаната като юноша, с две нормални вървички да си го стегнеш около кръста и в най-убитото на сивия цвят. На размер го преценявам като „Това е АнцуНгЪТ, бачо Иване!“, а цената – 18 лева. Бърза сметка – обичайната надценка от 100%, вредни на стойността на 10 кисели млека, ще рече още десет лева, значи ще му струва някъде 63 лева и стотинки. Идеално!

Грабвам го и на импровизираната каса. Давам го за луксозно опаковане в найлонова торбичка тип „потник“ и чак пристъпвам от крак на крак от кеф. Продавачката го хваща от ластика, тръсва го с все сила, все едно изтърсва трохите от покривката си през балкона, оглежда го и ми заявява – „Много ше вий голям.“

Аааа, не! Туй няма да стане, булка!
Абе, тия хора, що не могат да приемат факта, че някои си купуват дрехи, така както си купуват сирене – „Добър ден, килограм саламурено на Маджаров и две ризи“, например.
Ма земи ми парите и си трай ма!
Кот си искам, това ш’си купувам.

Начи, тая изглежда съвсем регулярно и в норми, ама ето – долната ѝ джука е малко виснала, а аз от всяка муха мога да направя какъвто си искам слон. Направо слон за чудо и приказ! Е, трябва ли всеки път, аз да съм лошия!?

Само тихичко ѝ казах:
– Просто замълчете. Не казвайте нищо и никой няма да пострада. Сложете анцуга в торбичка и баааавно го плъзнете към мен. Аз също толкова баааавно, ще придвижа двайсе лева към вас и съжалявам, че ще удължим тая агония още малко, но вие ще ми върнете ресто от два лева. Ако си траехте щяхте да ги задържите като бакшиш, ама…

Тая поне излезе малко по-придвидлива. Свърши тихо и кротко, каквото любезно я помолих, а аз въпреки лошото начало във взаимоотношенията ни ѝ оставих двата лева – благордството все пак задължава, пък и ше надуя сметката с три и пейсе, ко толкоз! На оная предната, сега след като ми поотмина заради добрата находка, също бих ѝ купил двайсе-трийсе хамбургера да подложи преди вечеря, ама тя се изнесе скоропостижно.

И така, нося аз анцуга вкъщи, баща ми къса със зъби найлоновата опаковка и аха да се зарадва като малко дете на първия си за годината сладолед и…аз разбирам, че когато на всичките очни прегледи, на които съм ходил и са ми казвали, че имам двайсетина процента далтонизъм, не е трябвало да се карам с докторите и да ги обвинявам в престъпно придобиване на дипломите им, защото анцуга, макар и перфектен откъм всички останали характеристики е много тъмно син, а баща ми не понася тоя цвят и аз утре трябва да се изправя пред оная с висналата долна джука и да я моля да ми сторнира касовата бележка.

Ама не – ше си го запазя и ше си бърша прозорците в квартирата с него, пък новия ше има цена с 18 лева отгоре. Инфлация, майка! Много поскъпна тоя жевот беееее…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *