Яяя......

На баба ми..

Баба ми имаше малка, но много спретната цветна градинка, която ревностно поддържаше. Дядо ми, като практичен замеделец и винопиец не ѝ оставяше много място за това занимание заради лозето и огромната асма, която поддържаше пък той.

Та, малко цветя и на малко площ, но пък какви!
Трябва да имаше поне 30 чешита теменужки наблъскани една до друга на малкото местенце отделено за тях, но все едно беше проснат персийски килим с онези сложни и причудливи шарки.
Зюмбюлите бяха най-едрите и най-розовите в махалата, а и в селото. Баба ми не признаваше друг цвят за зюмбюл освен розов, затова два-три стръка от синия бяха изтикани почти до пътната врата и в сянката на огромните хризантеми.

А ако сега си мислите, че има избор на лалета, трябваше да видите колко разновидности беше успяла да отгледа и сортира тя в ония времена – червени, бели, жълти, виолетови, с цвят на люспата на лук, с остри връхчета, със заоблени листенца, кичести като трендафил, въобще окото ти да изпълни тоя друг шарен килим!

И сякаш ги задължававаше с грижите си по отглеждането им, да цъфтят винаги заедно и в един ден.
Имаше и още и още…
Както се казва – на едно дупе място беше успяла да култивира една малка цветна и райска градинка.

Най-голямата ѝ гордост обаче бяха карамфилите. Ония ситни, бледо розови и пръскащи уханието си на петдесет метра околовръст дребни цветенца. Беше ги насяла от двете страни на пътеките към къщата и към зеленчуковата градина.
Тях най си ги пазеше и си ги обичаше. От другите китки ми даваше да късам и да подарявам при поводи, но с малките карамфилчета само тя имаше право да се разпорежда.

След като почина, първо тя, после и дядо ми, един ден отидох до къщата и с правата лопата изкарах де що имаше карамфил – плевелите бяха тръгнали толкова настървено, че нямаше спасение нито за тях, нито за каквото и да беше останало и опитващо се да оцелее.
В няколко найлонови торби ги пренесох до вкъщи и ги засях тук. Бяха и си останаха много скъпи за мен.

Ако не знаете, тези карамфили цъфтят около края на май, началото на юни. В момента само изсъхналите им цветчета се кандилкат при по-силен повей на вятъра.

И тази вечер аз се прибирам на село, малко извънредно и инцидентно и още докато сляза от колата, в тъмното, ми се набива в погледа някакво светло петънце там, където съм ги засял.
Навеждам се да видя по-отблизо и в носа ме блъсва познатата миризма. Едно-единствено карамфилче е цъфнало и пръска настървено аромата си. Направо се разплаках докато го гледам! После се засмях и погледнах към звездите – днес, на 22 август, стават точно 12 години, откакто баба ми си отиде от този свят.

Но кой си отива без да напомня за себе си? Отива ли си някой наистина…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *