Баба ми имаше малка, но много спретната цветна градинка, която ревностно поддържаше. Дядо ми, като практичен замеделец и винопиец не ѝ оставяше много място за това занимание заради лозето и огромната асма, която поддържаше пък той.
Та, малко цветя и на малко площ, но пък какви!
Трябва да имаше поне 30 чешита теменужки наблъскани една до друга на малкото местенце отделено за тях, но все едно беше проснат персийски килим с онези сложни и причудливи шарки.
Зюмбюлите бяха най-едрите и най-розовите в махалата, а и в селото. Баба ми не признаваше друг цвят за зюмбюл освен розов, затова два-три стръка от синия бяха изтикани почти до пътната врата и в сянката на огромните хризантеми.
А ако сега си мислите, че има избор на лалета, трябваше да видите колко разновидности беше успяла да отгледа и сортира тя в ония времена – червени, бели, жълти, виолетови, с цвят на люспата на лук, с остри връхчета, със заоблени листенца, кичести като трендафил, въобще окото ти да изпълни тоя друг шарен килим!
И сякаш ги задължававаше с грижите си по отглеждането им, да цъфтят винаги заедно и в един ден.
Имаше и още и още…
Както се казва – на едно дупе място беше успяла да култивира една малка цветна и райска градинка.
Най-голямата ѝ гордост обаче бяха карамфилите. Ония ситни, бледо розови и пръскащи уханието си на петдесет метра околовръст дребни цветенца. Беше ги насяла от двете страни на пътеките към къщата и към зеленчуковата градина.
Тях най си ги пазеше и си ги обичаше. От другите китки ми даваше да късам и да подарявам при поводи, но с малките карамфилчета само тя имаше право да се разпорежда.
След като почина, първо тя, после и дядо ми, един ден отидох до къщата и с правата лопата изкарах де що имаше карамфил – плевелите бяха тръгнали толкова настървено, че нямаше спасение нито за тях, нито за каквото и да беше останало и опитващо се да оцелее.
В няколко найлонови торби ги пренесох до вкъщи и ги засях тук. Бяха и си останаха много скъпи за мен.
Ако не знаете, тези карамфили цъфтят около края на май, началото на юни. В момента само изсъхналите им цветчета се кандилкат при по-силен повей на вятъра.
И тази вечер аз се прибирам на село, малко извънредно и инцидентно и още докато сляза от колата, в тъмното, ми се набива в погледа някакво светло петънце там, където съм ги засял.
Навеждам се да видя по-отблизо и в носа ме блъсва познатата миризма. Едно-единствено карамфилче е цъфнало и пръска настървено аромата си. Направо се разплаках докато го гледам! После се засмях и погледнах към звездите – днес, на 22 август, стават точно 12 години, откакто баба ми си отиде от този свят.
Но кой си отива без да напомня за себе си? Отива ли си някой наистина…