Послепис

На всички Учители с любов!

Боже, колко учители ми минаха през образованието, Боже!
На „А“ и „Б“ и ония другите шесенайсе и тия дванайсетте, сешсе, ме научи другарката Иванова. Аз си ги знаех де, ама тя ми показа, че има как и да не изглеждат като пияни гарги, когато ги пиша на разчертаният на широки и тесни редове бял лист.

Следващата година със задачата да ме направи човек се пробва другарят Панайотов. Не знам до колко успя, но аз още си спомням коженото му яке и изтърканите дънки и колко пичовски изглеждаше този модерен за времето си даскал.

След него за малко се завъртя другарката Колева – тя ми показа как мога да се въртя на лостовете в двора зад училището. Не успях да повторя движенията ѝ, но пък си паднах на главата. Важното е, че днес вече нищо ми няма, нищо ми няма, нищо ми няма, нищо ми няма……

Дойде третата година. Трети клас ми беше преломен, така да се каже. Вселената ми изпрати най-читавият учител, който може да получи един деветгодишен пръдльо – другарката Чакова! Само след година всички щяхме да я наричаме „госпожица“, но и до ден днешен, тя си остава един от най-добрите другари, които съм имал. Често целият клас ходихме на гости в къщата на дядо ѝ, където живееше. Там тя ни показваше изсушените цветя, които красяха стаята ѝ, огромната дъга, която беше нарисувала на четири огромни бели листа и съединени ги беше залепила на едната стена, тихата музика идваща от малко касетофонче и касетки с непознати обложки… Тази година се научих да забелязвам красивите простички неща в живота и, че те могат да произлизат от мен самия.

После се заредиха – госпожица Андреева, госпожица Василева, другарят-господин Маринов, Стефанова, Захариева, Христова, още една Христова, Савова, Гайдаров и още и още… И тези само до 8-ми клас.

Другарката, в последствие госпожа Христова, преди час по музика през късна пролет я молехме да закъснеем с няколко минути, за да успеем да отскочим криминално до един близък двор, откъдето да си „откраднем“ малко зелени джанки, ама джанки да видите – като средно големи зрели праскови! Тя се подхилкваше гледайки ни иначе строго и ни разрешаваше…само ако наберем и за нея. Обичахме я за този дяволък. Мир на душата на тази учителка – преди няколко години си отиде. А какъв глас имаше само… Гласище!

Не всички от гореизброените харесвах, но това си беше взаимно в интерес на истината. Всеки един от тях обаче, успя да ме научи и да ми покаже това, което трябва да знам. Някои плодове бера едва днес – или те са узрели или аз…

Ейййй, имах една учителка – другарката/госпожа Славова. Към нея се обръщах все едно се опитвам да подвикна на непозната жена на улицата, за да ѝ кажа, че копчето на блузата ѝ е закопчано накриво и да вземе да го оправи. Получаваше се нещо средно между мучене на крава и мяцане на болно от рахит котенце, но с нотка на респект от моя страна. Така и никога не се обърнах към нея по подходящият начин по който се отнася един ученик към своя преподавател по химия, биология и френски. Че и директор на училището в което учи.
Тази учителка продължава да ме учи и до ден днешен – просто я наричам Мамо…

Ами Миленка Симеонова, Неделчо Неделчев, Милена Боева, Васил Дишев, Виолета Василева, Вълева, Кожухарова, Снегарова…
Прекрасни учители, чудесни педагози и стойностни човеци!

Днешният ден не е само на учениците. Той е и на тези, които, дай Боже, ще помогнат на едни сополанковци да станат хора. И някъде със сигурност ще успеят!
Честит пореден или пък първи учебен ден, Учители! Сполай ви, даскали…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *