Ше си праЙм кот си искам

На кафе и бяло сладко в НОИ

Викат ми – „Бе, що не си вземеш един код от НОИ-то да си проверяваш осигурителните вноски и там джиджи-биджи?“
Ми, що да не си зема пък!?
Отивам в НОИ. Втори етаж, 11 стая. На вратата пише „Старши инспектор“. Влизам…подай вазелина там.

– Добър ден.
– Мхм…

Мхм ли!? И въобще не си вдига рунтавата глава да види човек ли е влязал, магаре ли…
Обаче си трая. Човек не трябва да си показва козовете в началото на играта.
Господин Старши инспектора подчертава някакви редове на едни листи в една папка и сумти нещо.

Сядам аз без покана пред бюрото му и започвам да се оглеждам за кафе машина. Ми, ко?
Кафе машина няма, обаче забелязвам диспенсър за минерална вода. Ставам и си сипвам една чаша, която изпивам на екс.
Никаква реакция. Пича продължава да си чертае там нещо и изобщо не ме и поглежда.

Сипвам си втора чаша и докато отпивам на бавни глътки започвам да изучавам интериора. Всъщност търся задължителната кутия шоколадови бонбони – във всяко държавно учреждение, във всяка стая и на всяко бюро има по една такава.
Е, мандърц, бульо Марийке – тука няма! Голям карък съм.

Тъй като оня продължава да си дращи, а аз явно имам ексклузивен достъп до този кабинет, решавам, че ще изпия зорлем още една чаша „Балдаран“, но ако и след това не бъда удостоен с внимание, следващото нещо, което ще направя е да се изпикая в саксията със сладката синя орхидея на прозореца. Ако и това мине…е, тогава вече се събличам чисто гол, щото явно съм невидим и започвам да влизам от кабинет в кабинет, докато намеря някакви шоколадови бонбони.

Тъкмо допивам последните глътки вода и господина Старши инспектор отмества хартиите настрана и ме кани да седна и да му разкажа чий го диря там.
Нито дума за това, че почти се нанесох във владенията му и аха-аха да му преровя шкафчетата търсейки нещо сладичко – все едно сега влизам.
Ама се усмихва едно такова лъстиво, което никак не ми допада…

Казвам му, че искам код за достъп за каквото там служи тоя код и чичото, да чичо беше, ми казва: „Приготви си личната карта.“
Не „ДайТЕ си личната карта“, не „Ще ВИ помоля за личната карта“, а „приготви си“. Хем фамилиарно, хем все едно ще пресичаме границата с Румъния.

Вадя я аз, тоя я оглежда действително като да е митничар, поглежда ме в очите, пуска пак една тънка усмивка и започва да блъска по клавиатурата.
Тая усмивка определено ме притеснява…

След като му излизам в системата ми подава картата, ама ми я подава все едно букет ми връчва и го прави с думите: „Прибери си картата, Ванко.“

Ванко!?! Как Ванко, бе??? Аз да не съм ти гадже, че ще се обръщаш към мен толкова лично!
Така се стреснах, че не можах да взема решение как да реагирам, затова внимателно си прибрах документа без да кажа и дума.

Блъска пак тоя по копчалъка и се усмихва едно такова мазно.
Почвам аз да го разглеждам като обект, когото трябва да опиша на компетентните органи в службата за сексуален тормоз по-късно – няма венчална халка, по бюрото няма снимки на жена и деца, само часовникът му е закопчан почти на лакъта, което нищо не означава, освен, че е идотско. По къс ръкав е, силно космат – само в зоната около часовника космите му са колкото аз имам от лявата страна на дясното бедро, а от широкото деколте на фланелката извират още хиляди.
И продължава да се хили! Защо се хилиш бе, космати чичко???

Три ентера по-късно изломотва: „Хммммм….интересно…ко стана тукааааа…“

Край! Ей ся са наядах на хуй! Тоя направи нещо и аз от тая стая ще изляза обезчестен!
И вика: „Нещо заби програмата. Аз мога да ти дам кода, ама…“
Какво „ама“, бе!? Трябва да ти пусна първо ли? Ебавам ти и осигуровките и пенсията в переспектива – не ти ща кода, не ти ща космите, давай един бонбон шоколадов, че ептен ми падна кръвната захар и да си тръгвам!

„Ше изчакаш малко, Ванко.“, ми съобщава и след като още веднъж ме ванкоса, вече съвсем притихнах и започнах да меря на око разстоянието до вратата и да мисля дали с един скок ще се добера до нея.
Старшито почна да рестартира компютри, принтери, факсове, климатици…аз седя и не смея да мръдна. Хем две чаши вода изпих, пък устата ми пресъхна!?

Хеле, тръгна техниката по едно време, принтера каза „бжжжжжт“ и изплю разпечатка с кодовете му майни.
Дава ми той да се подпиша и като на малко дете ми слага ченгели къде да го направя. С трепереща ръка започвам аз да си полагам подписа, но трескаво чета какво пише на листа, зер може брачна клетва да е и предбрачен договор, две в едно.
От тремор започнах да изписвам „И“-то в подписа си няколко метра вляво от ченгела, а потенциалния ми съпруг ми хваща ръката и я намества, като ми обяснява: „Тука, тука, Ванко – където ми е пръстчето.“
А по пръстчето му има космарлак да напълниш една възглавница.
Преврях и втасах!

Положих там някаква драскулка, грабнах моя екземпляр и тръгнах скорострелно да се изнасям, а той зад мен ми вика: „Айде, утре ще е активен кода, пък ако има нещо, аз съм тук.“, и ми се хили косматата му гад и май ми намигна даже.

Каквото и да има, ако ще с тоя код портал към Нарния да ми се отвори и да ме всмуче – аз повече работа в НОИ нямам…никога!!!

P.S. Днес си проверявам осигурителните подробности и забелязвам, че три месеца преди 2005-а са ми в червено. Тоя за някоя и друга целувка дали пък няма да ги оправи…губя стаж, бе!
Нали ви казах, че човек не трябва да си показва козовете в началото на играта…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *