Крум

На летен лагер (в Ада)

Публикувано

Част първа – „Добре дошли в Чистилището“

Слънцето припича приятно. Басейнът ме кани да се цопна трупешката в стъклено прозрачната му водичка, но върху мен пада нежна сянка.

– Сакаш ли да пробваш те т’ва? – кротко ме увещава златокосо момиче по монокини и ми подава амазонска джунгла в чаша с три чадърчета и седемнайсе сламки.

Таман зинах да питам дали е сигурна, че у таа джунгла нема некой бесен орангутан и дочувам откъм другото ухо:

– А не е ли по-добре да ти сипа на дедо от дренковата рИкия?…имам и компот от вишни за разредител? – обръщам се – чернокоса магия със зелени очи, потно шише от комунистически Швепс (литър) с рИкия, компот в другата ръка, а таа даже и гащи нема!!
– Сипи! – хриптя задъхано.
Шезлонга ми вече е водно легло с размерите на тенис – корт. Вдигаме чаши – момичетата се смеят, слънцето се смее, басейна се смее, аз се смея…

– Наздраве, момичета! – казвам и…

ДЖАННННННН…

Пълен мрак

…ННННН…

Мирис на нафта, оръжейна смазка, боя за обувки и тонове зла стомана…

…ннн…

– Кво?! – бърша бистра лига от брадичката си и успявам да откъртя и другото око до относително отворено състояние (ама не съм сигурен).
Пробвам пак гласните струни:
– Кво стана бе, да го еба?!
Мустакат глас на метър от мен (ама не съм сигурен) ме осведомява:
– Спрехме. Некой май е секъл пътя на колоната…Крумов, ти да не беше заспал бе, петно?

Ми, да – бях (човек като мен се научава да спи навсякъде и по всяко време и обстоятелства) и ми беше адски готино, но сега сичко се спихна като ерекцията ми отпреди 20 секунди.

При сънищна скорост сблъсъка с абсолютно неебателната повърхност на Реалността е болезнен във всичките си измерения!
А абсолютно неебателната Реалност е следната:

Краят на юли месец (горещниците), 5:00 часа -призори. Намирам се във вътрешността на щабна (за офицерите демек) машина от типа МТ-ЛБ или иначе казано – многоцелеви транспортьор, лек, брониран.
Дестинацията ни – запътили сме се на 10-дневен Летен Лагер с Бойни Стрелби, на полигон за стрелба с едро-калибрени оръжия в близост до врачанското село Охрид (не, нема езеро…то и село почти нема).
Движим се в колона от пет бронирани машини подобни на тая в която съм плюс два камиона.

По принцип, заради верижната ходова част, МТ-ЛБ-то (на галено наричано от всички ни „ем-те-вози-ем-те-ебе“) се движи изненадващо гладко и изобщо не отразява и най-големите дупки до момента, в който не му се наложи да спре или да потегли – тогава нещастниците вътре се оказват в положението на малките топченца във вътрешността на бебешка дрънкалка.

…та от там и сегашната ситуация – машините са спрели заради некъв селяндур с Фиат на пътя, в следствие аз съм си шибнал главата (с нахлупена метална каска) някъде из интериора – от там и звучното „джаннн“ (траело 3-4 секунди, ама на мене ми звънтеше петнайсе минути!)

Както и да е – пристигаме…някъде!

Изсипваме се от машините. Намираме се в жалко подобие на гора (после се оказа най-добрата такава в околността).
Следва кратко „строй се – преброй се“ (ше кажеш, че некой некъде е слезнал да пикае и сме го забравили, ама айде).
Бърз инструктаж кой к’во ше прави и се почва един хаос, какъвто само военните го умеят – „Некой да е опъвал полева палатка?“, „Не, не паркирайте водоноската там бе, мама му стара!“, „Полевата кухня там ше запали гората!“

Аз и колегата радио телефонист (мустакатия, осведомителен глас от по-рано) оставаме привидно незасегнати от задачки-закачки, докато:
– Крумов, Попов – след мен! – Старши лейтенанта, командир на нашата минохвъргачна батарея (Царицата на артилерията – оле!) ни повежда някъде извън горичката.

Оказва се, че сме на върха на нещо като възвишение и пред нас се ширва…гигантската Скука!
Огромно пространство запълнено с нищо и различни по големина и стръмност хълмчета.
Пейзажът е решен в стил късен Афганистан – изсъхнала пръст, изсъхнала трева, изсъхнали бодливи храсти, трънки и тук-таме изсъхнали криви дървета, отдавна забравили от кой подвид са.

– Сега! Вие двамата си взимате екипировката и слизате долу – ей там, до оня стария дънер (то не, че долу има и нови дънери, обаче до тук поне го разбрахме).
– После ти Крумов (Аз!), пускаш твойта линия от дънера до ей оня хълм със самотното дърво ей там! Виждаш ли го?
– Тъй вярно!

Виждам – грънци!
Никва идея нямам къде точно ми сочи, ама поне е ясна генералната посока, а па жицата за линията ми е ограничена.

– Попов, твоята линия ще е от дънера, но в обратната посока -ела с мен да ти покажа! – и ме заебават.

Слънцето вече напича без капка жал. Понеже е лято тоя път сме с летни униформи – една идея по-нежни и тънки от брезент и светло зелени. Заебавам каската (к’ъв кеф!) в машината и отивам да се екипирам (к’ъв fuck!)

Почвам да се кича със сички задължителни такъми за занаята и ме застига горчива завист към останалите колеги-солджъри, които в момента некомпетентно се мъчат да разпънат полевите палатки, а аз намествам върху мене си:
автомат Калашников, сумка с 2 (празни) пълнителя, сумка с противогаз (за чий хуй???), манерка с вода, радио-телефон (като ония по филмите, дето им връткат злобно една манивела отстрани) и черешката на шибаната торта – една рамка с макара кабел на гърба (кабела е 1,5 км. дължина и с рамката тежи към 30 кила!)
И понеже водещ принцип за военните е „Важното е да ти е гадно“ се налага да мъкна ОЩЕ ЕДНА макара кабел в ръка!

И така, преобразен в абсурдна кръстоска между човека-оркестър и гърбушкото от Нот’р Дам си замъквам изтерзания задник до свещения дънер, където колегата вече седи и пуши.
Колегата радио-теле-fuck-анист верно е с тарикатски мустак а-ла Лу Бега и ми се хили като нокторезачка:

– Крумов, ти изобщо разбра ли докъде да опъваш твойта линия?
– Ебал съм го – опъвам докъде ми стигне жицата!

Правим връзката до скапания дънер и поемаме в противоположни посоки оставяйки тънка черна линия кабел след себе си.

…и вървя аз – вече четиресе дена като некой старозаветен отшелник в пустинята (реално към 40 минути обаче). Наивната самозаблуда, че колкото повече поставям крак-пред-крак, толкова повече ще олеква макарата на гърба ми вече се е оттекла от мен заедно с осем литра пот и нещата се влошават.
По онова време беше модерно в почти всички екшън филми героя т да се поти обилно в напрегнати моменти така че капки пот да се стичат от лицето му.
До тогава не вярвах, че подобно нещо е възможно наистина, но ТОЧНО в тоя момент от мен се лееха и капеха потоци пот като от лейка стреляна със съчми (май само изпод ноктите не леех течности)

…и по едно време ме фанаха лудите – фърлих до едно дръвче рамки, макари, Калашници, сичко и се развиках със все сила на безразличната пустош:

– МАМКА МУ ДЕЕБААААА…ПИЧКА ВИ ЛЕЛИНААА!..И КВА Е ТАА ЖЕГА СКАПАНААА! – и почнах да беснея. Сритах дървото (ник’ва реакция).
Сритах един храст (набодох си крака)
Сритах една къртичина изоставена преди век – дигна се прахоляк и кихнах така че почти направих салто!

– Наздраве! – каза един гущер наблизо.
– Мерси – отговорих учтиво.

Дали изпаднах в халюцинации?Немах идея. Не знам и как се казвам даже. Бялото Слънце на пустинята над главата ми само сви рамене и вика:
– Ааа, не знам – я само си светим тука.

Казвал ли съм ви, че съм идиот?Да? Не? Нема значение – такъв съм.
Заебах СИЧКО! Автомат, сумки, макари, манерки, акъл – сичко до под кривата круша (може и баобаб да беше, ама на мене ми беше през…макарите!)
Взех само остатъка от втората макара кабел (без рамката и с по-малко от километър оставаща жица) и смешния телефон с ръчка и продължих.

Не знам колко време по-късно дочувам неестествен звук в далечината зад гърба си. Параход? Луноход? Ориент Експрес? – се ми е тая, стига да ме прегази и целата агония да се свърши!!

Оказа се едно от МТ-ЛБ-тата закичено с мазната мутра на батарейния старши сержант (на когото никой от нас, войската, не му изпълняваше заповеди, ако няма офицери наблизо) известен неформално като Лиско

– Крумов, да си си загубил нещо? – мазно се хили Лиско и вади през люка на машината заебания ми Калашник.
– Освен акъла и осем кила друго не съм губил, Лиско – казах с отегчението и безразличието на партиен бюлетин.
– Аре, довърши си линията и да се връщаме – каза Лиско, явно видял бездната на топлинен удар и безумие в погледа ми.

Са, захвърлянето на пушката (да не говорим за другата екипировка) само по себе си е престъпление по военните закони и устави – можех да изгоря като блажен вестник в тоя случай, но мазната невестулка Лиско си държа устата затворена до края на службата ми.

Пристигнахме обратно в лагера. Някой отвори задния люк и аз изпаднах през задника на машината като новородено теленце – мокър, мръсен, смачкан и безпомощен…
Помислих си, че вече съм в Ада.
Обаче грешах.
Това беше само Чистилището.
Адът се отприщи с пълна сила на следващия ден…

Крум Крумов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *