Искра Веселинова

На разходка из „Комлука“ с Искра

Толкова любопитна не бях се чувствала, както вчера, когато съдбата ме отведе по работа в ромския квартал „Комлука“.

Късните есенни следобеди са много приятни, когато времето е още лятно, слънцето наднича над покривите и въздухът е свеж и чист.
Улиците на „Комлука“ са стръмни, почти отвесни, къщите са накацали край тях като врабци на стряха и почти не се виждат коли, но пък тези, които се виждат, са все хубави.

Аз се оглеждах като паднала от Марс, сякаш очаквах да видя хора с две глави или змейове и хали. А животът течеше наоколо ни мирно и тихо; хората катереха едно стръмно, каменисто и тясно като иглено ухо сокаче, изглежда, някъде на другия му край има магазин, защото после се връщаха, понесли пазарски торби.

– Виж, виж, тази жена носи лимонада! – възклицавах аз, поразена, че и ромите си купуват лимонада.

После се осъзнах, та чак се засрамих. Хора като хора – каквито са навред по света. И все пак ми беше някак странно, загадъчно и много интересно.

Първо се изненадах от хубавите къщи и чистите улици. После започнах да разглеждам с все по-нарастващо любопитство – ето там, пред високия праг на къщата си, старец продава варена царевица; по-надолу огромна жена носи още по-огромна тава с толкова апетитна баница, че чак ми се приплака.

Щъкаха деца, някои от тях минаваха на кушия, кацнали на велосипеди; други се гонеха с възторжено течащи носове; трети крачеха с пресилена деловитост, пратени по задачи от вездесъщото командване на майките. Всички бяха добре облечени, с хубави подстрижки и чисти, доколкото може да е чисто дете, което цял ден е вилняло по улиците. И само един малък минувач тепаше по чорапи, като отвреме-навреме угрижено спираше, вдигаше ту единия, ту другия си крак и оглеждаше петите си, които вече се бяха протрили от дребния чакъл. Забравило, завалийчето, да си обуе обущетата.

Точно насреща ни кипеше строителна работа. Работниците се катереха по скелето, качваха кофи с макари, караха колички с пясък. По едно време всички спряха като по команда и закривиха вратове към улицата. А там минаваше истинска хубавица – стройна, с разкошна, дълга до кръста коса, облечена с хубава блузка и дънки, с изражение и стил, напомнящи повече за французойка, нежели за дете от сливенски квартал. Сигурно е живяла в чужбина, иначе все щеше да има нещо провинциално в нея. Ако някъде има „интегрирани“ (как я мразя тая лицемерна и унизителна дума) роми, то те живеят в „Комлука“.

Това, което много ме впечатли е, че за разлика от моето кокорене и невъзпитано любопитство, хората си минаваха и заминаваха, без да ни обръщат никакво внимание. Хареса ми и един чичо, който беше обул яркочервени цесекарски чорапи в сини левскарски пашмаги и помирил по този фриволен начин вечните врагове, гледаше с ленив сеирджийски интерес работата на строителите.

Улиците са типични за крайните сливенски квартали, които вече катерят планината. Не ми се мисли как се минава такава улица през зимата, когато замръзне. Сигурно по задник.

Минаваха добре облечени млади момчета, с хубави прически и поддържани бради, със скъпи телефони; момиченца с трогателни кокалести коленца, с шарени потничета, бъбриви като малки свраки, избухващи в чист, неудържим смях.
Кучета, чийто вид на разнообразни мелези, би уплашил всеки, тичаха и се душеха, а дебели като бейове котараци лениво примижаваха по оградите.

Чорапчо се появи отнякъде – с чехли, ама поне с два номера по-големи, с голяма филия, намазана с лютеница и поръсена щедро с бяло сирене в едната ръка и шарена връвчица в другата.
Малкият зави зад ъгъла. Връвчицата шавна след него и се изгуби.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *