Яяя......

На couchsurfing в Петербург

Публикувано

Отивам аз едно лято за пореден път в Петербург, обаче решавам да ползвам Couchsurfing (Каучсърфинг). Пускам известие в страницата на Санкт Петербург, че пристигам на еди коя си дата и ако иска някой да ме приюти.

Получавам 15-20 имейла от какви ли не хора. Момчета, момичета, жени и мъже. Избирам аз една жена около четиредесетте, съвсем нормално изглеждаща, на снимките с родителите си, дъщеря си…

В инфото – две висши образования, обича да чете, възпитава детето си на толерантност… абе, всичко ток. Разбираме се да дойде да ме вземе от еди коя си метро-станция (метрото в Петербург си е за цяла история) и на излизане се оглеждам за вишнев Мерцедес 190.

Намерих я криво ляво на един паркинг и се качвам в колата. Как се измъкна от оня паркинг не знам. На милиметри от всички коли. В Couchsurfing ми пишеше на руски, понеже ѝ било по-лесно, а и вижда, че аз говоря руски (там си пише в моето инфо), ама уж говори и английски.

Говори шикалки. Знае там някакви неща, ама комуникация на английски си е тегаво с нея. Обаче вика – ю толк ту ме инглиш ок? Ми донт ъндърстенд, ю сей ин рааШън – с тежък руски акцент.

Да съм ѝ говорел на английски, та да се учи. Викам –добре. Тръгваме към тях, тая кара като ненормална. Викам – сестро намали малко, че ше се накендзам.

– Донт вори, ай ем вери гууд драйвер.
И газ, изпреварва коли, камиони, тирове, а отляво, а отдясно, а аз съм си сложил колана, хванал съм се здраво и се надявам и разчитам на съдбата, че още не ми е време да умирам. По едно време излезе чак на някакъв околовръстен път. Викам –ти не живееш ли в Петербург?

– Йес, дис ис Петербур. Добре, ама вече излизаме извън Петербург. Оказа се, че живее в последния квартал, в последния възможен блок на града, което е на майната си. Направо насред нищото. Тоя град е дълъг 200 км. Мина през една гора, през едни дупки… мани мани! Вика –тука никой не поддържа, никой не го интересува и имаме много дупки. Аз на тоя път му викам Лунната пътека.

– Виждам, като в моя град. Даже на последния етаж живееше. Викам си егаси, как от всички, баш па тая откачалка си избрах. Входа… все едно съм си във Видин. Асансьора един скърцащ… пред падане в шахтата. Отваря врата и първото нещо, в носа ми; много позната миризма.

Тя жената е ботаник и биолог, работи като ботаник-консултант. Миризмата ми беше позната, щото беше трева. Отваря шкафа, а вътре един буркан от компот пълен до горе! В коридора имаше два папагала. Кухнята; с маса с мушама. Бяхме се разбрали да ходим в Петерхоф, понеже моят колега Дима е от там и тогава точно си се беше прибрал за известно време там да си живее.

Обаче тя – не та не, в Пушкин ше ходим. Викам на мен не ми се ходи в Пушкин, в Петерхоф искам, понеже мой приятел може да дойде с нас. Да, ама на нея Пушкин и е по-любим, нищо, че Петерхоф е по-известен.

Дадох и да говори с Дима по телефона и в крайна сметка се нави да идем в Петерхоф. Вика –чакай първо да си свия джойнт и тръгваме. По пътя, запали единия джойнт, отвори джама и го изпуши половината.

Движим се по друго околовръстно шосе, пълно с разни фабрики отстрани, и ТЕЦ-ове и ВЕЦ-ове, които захранват многомилионния град с топла вода и електричество. Посочва ми една централа, от нея излизат едни бели пушеци… ама много, нещо огромно и ми казва – това ми е любимата сграда в Санкт Петербург. Много ми харесва! Имам слабост към такива места. Те снабдяват града ни с топла вода. Не е ли красиво?! Толкова величествено! Аз я гледам и се чудя…

Това е най-красивия град на света, в него има такива произведения на архитектурното изкуство, на наш‘та най-любимата ѝ сграда е некъв ТЕЦ, дето целия изкарва пушеци и пара до небето. Ама… всеки с вкуса си в крайна сметка. Щом я кефи… няма лошо.

Викам – ми мен баш това не ме кефи да ти кажа. Или поне до сега не съм се замислял по въпроса, ама после като размисля, може и да ме изкефи. И честно да си призная, сега някак си тия централи ми харесват. Тя продължава да си кара и вика – леле, аз много се напуших. Ама аз като съм напушена карам по-добре.

Това е хубаво, значи съм в по-голяма безопасност!

Вижда в небето самолет, който току що е излетял от летището и набира височина, и възкликва:
– Аааа, еърплейн, йес, еърплейн!
– Да – викам – еърплейн!
– Някой сега отива някъде! Круто а? Да пътуваш е чудесно!
– Да, най-чудесното нещо на света – казвам аз.
– А къде отиват?
– Де да ги знам къде отиват… нямам идея.
– Кажи, кажи бързо къде отиват, кажи първото място което ти дойде наум! – продължава тя.
– Ммм…Варшава – казвам ѝ.
– Варшаааваааа -казва тя с много мечтателски тон. – Във Варшава сигурно е много яко!?
– Ми да, готин град е, на мен поне ми хареса.

Продължихме играта с всеки излитащ самолет, както и от къде се връщат кацащите и как са си прекарали ваканцията пътниците.

Стигнахме в Петерхоф, срещнахме се с Дима на уличката на която се бяха разбрали, Дима купи пластмасови бири и тръгнахме към парка. В Парка има вход, 450 рубли за руснаци и 900 за чужденци. Да, ама Дима тогава точно си бачкаше в Русия и нямаше пари за пилеене и вика:
– Хм, на мене не ми да се дават пари за тоя парк.

Завърза колелото на оградата, стъпи на него и я прескочи. Мойта домакиня гледа Дима от другата страна на оградата и вика – „И на мен не ми се дават 450 рубли“ и тя прескочи.
На мен ми беше все тая, ама щом те са прескочили, що пък и аз да не прескоча? Пък и за мен е двойно. Та всичките прескочихме.

Прекарахме там почти целия ден. Парка е огромен и можеш да си отвисиш в него. После, към 20:00ч., като затвори, си накупихме риба и зеленчуци и отидохме в градината на майката на приятелката на Дима.

В Петерхоф си имат градини в квартала, където си гледат зеленчуци и други неща, и си правят барбекю. Като в България в малките градове.

Едно време и баба ми имаше градина и като ходехме уж да ѝ помагаме, с брат’чедка ми все мрънкахме, че искаме да си ходим, понеже ни е омръзнало или са ни изяли комарите.

Прекарах при откачалката и дъщеря ѝ 2 дни, а после се преместих в центъра. Откачалката всъщност беше много печена и интересна, нищо, че е откачалка. Даже преди да си тръгна, ме закара до Пушкин и ми показа един таен вход, пред който няма ниииикой. А там, пред този вход, който всички го знаят, имаше огромна опашка. Така че, ако някога ходите да разгледате двореца Пушкин в Царско село, заобикаляте централния вход от дясно и след 500 м. по-надолу има вход без никаква опашка. И най-важното, ползвайте поне веднъж Couchsurfing! Няма по-добър начин да се почувствате като част от един град.

Филип Захариев

А за все още непоръчалите книгата на Филип – „Да осъзнаеш колко си малък“ – ами ето ТУК може да я свършите тази работа…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *