Искра Веселинова

Неделни контрапункти

Публикувано

Моята неделна сутрин:

05:30 – Чочо ме събужда, защото е гладен. Ставам – боса, рошава, умряла от студ, сипвам гранули в паничката и в чехъла си и си лягам пак. Ставам след пет секунди, за да изтърся залепналата на петата ми гранула.

07:00 – Чочо ме събужда, защото е жаден. Ставам – боса, рошава и умряла от студ и търпеливо дремя край чешмата, докато котарачето пие. Той се скрива под масата. Аз го измъквам за левия заден крак и се връщам в леглото.

07:30 – Чочо ме събужда, защото му е скучно. Ставам окончателно. Обувам си дънките наопаки. Започвам да шетам.

07:35 – От хола се чува странен и много неприятен звук. Нещо тропа, нещо трака и нещо дрънчи. Отивам да видя и заварвам баща ми да подрежда химикалите в чашката им. Половината са на земята. Трополенето събужда всички. Изшътквам му, отнемам му чашката с груба сила и го пращам да си доспи. Чочо се е изнизал на терасата. Гоним се.

08:30 – Тръгвам към магазина. С дъговиден скок Чочо се изстрелва покрай мен и изчезва по стълбите. Захвърлям всичко и с грозни псувни хуквам да го гоня. Настигам го на долния етаж. Кратка борба. Ох! Това животно има голям излишък от зъби и нокти. Прибираме се.

…Моят неделен следобед:

Манджите са сготвени, пералнята пере хилядното си пране, Чочо спи зад телевизора в хола. Татко скучае. Лошо! Ще измисли нещо.

Десет минути по-късно мия чинии в кухнята, когато от хола долита отвратителен звук. Отивам да видя. Татко мели орехи, Чочо се е събудил и изглежда шокиран от скърцането на мелачката, по цялата маса има орехи, а също и по земята. Отнемам мелачката от татко с груба сила и го пращам да подремне. За Бога!

***

Зимното слънце е дар Божи. Рехавата дантела на сливенския сняг бързо се топи. Блоковете са сиво-сини, небето има същия цвят и детските пързалки стърчат самотни и изоставени в оранжевите си олющени бои.

Зиморничавите градинки кътат изгоряла от студа тревица. Един цигански кон я щипе колебливо, около муцуната му се кълби пара, по гърба му минават нервни тръпки, а момчето, което го пази с дълга пръчка, се втурва към пързалката, от носа му радостно виси сопол, дънцето на протрития му анцуг показва кльощавия му задник, но хлапето е щастливо – пуска се по пързалката, квичи от възторг и самодоволно отрива сопола с ръкав.

Група надрусани момчета с вдигнати качулки и грапави гласове палят пиратки и се смеят неистово, като демони.

Зелената къщичка на пенсионерския клуб е притихнала. Като забравена коледна украса висят обрулени от ветровете некролози. Мирише на свинско със зеле, на дим и на пролет. А е още началото на зимата.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *