Искра Веселинова

Неделно утро в късно пролет

Публикувано

Неделното утро винаги е хубаво.
Особено през късната пролет. В правоъгълника на прозореца се разсъмва и птиците се събуждат. Пердетата първо синеят, после стават портокалови. Въздухът е чист и лястовиците започват да се стрелкат в небето,а гълъбите гъргорят нещо на перваза.

Когато бяхме деца, хем обичах неделното утро, хем ме беше яд на него. Не, не на утрото, ами на това, че след неделята идваше омразният понеделник – с училището, тебеширения прах в класните стаи, тежките стъпки на математика и омразните учебници. А когато мирише на пролет, е тъй хубаво да не си зает с нищо, да те оставят на мира и да потъваш в красотата на градината, да тичаш като волно жребче по изкорубените селски коловози и дълго да съзерцаваш някой дебелак бръмбар с фантастичната му яркозелена обвивка, обшита със златисто.

В неделните утрини още на разсъмване, баба започваше да бръска из двора с голямата метла с дълга дръжка. Циментовите пътеки трябваше да са чисти, да няма нито едно листо или клонче по тях. Майка изпъшкваше – няма как, ще се става. Татко винаги си е бил ранобудник, той вече потропваше с джезвето в малката кухничка и ароматът на кафе се носеше навън. Нас ни оставяха да си поспим, но спи ли се, когато така апетитно ухае на мекички, славеите пеят и цялата природа ври и кипи в кръвта ти? Като станехме, оправяхме си хубаво леглата, всичко да е опънато по конец, завивките се прибираха в големия долап и върху леглата се ширваха пъстри покривала, върху тях пък се дундеха бродирани възглавници.
Закуската винаги беше вълшебна. Медът се стичаше бавно и златно от лъжичката, чаят изпускаше сладък липов аромат и млякото беше с плътен жълт каймак, от който кака и братовчедка ни много се гнусяха, а аз страшно го обичах.

После разтребвахме, баба и майка се съветваха какво ще се готви за обед, а аз вече тичах навън и се гмурвах в зеленото на пролетта. В Нова махала има хиляда и един нюанса на зеленото. Много съм пътувала, много хубости на България съм видяла, но това зелено го няма никъде. И знам, че сега, ако ме четат новомахленци, ще кажат – „Така е“.
Зеленото може да бъде меко и галещо, сякаш те мами да легнеш в затоплената от слънцето свежа трева и погледът ти да се удави в облаците. Може да е тъмно и остро, като борови иглички, да боцка сетивата и малко да те плаши. Може да бъде тъй красиво и изящно, сякаш усмихната богиня го е тъкала и бродирала, а накрая го е метнала върху селското поле и го е оставила там, да му се любуват хората и животинките да щъкат из него.

Излизах „на пътя“, както се изразявахме и се чудех накъде да хвана. Обичах да вървя покрай нисичките къщи, да прокарвам пръсти по грапавата мазилка на оградите и да гледам как се вие улицата, а по нея я котка ще притича, я заблудена овца, отлъчила се от стадото, ще поблее жално, я каручка ще изтрополи и ще вдигне олелия до Бога с големите си колела. Като се обърнех назад, виждах Балкана и се любувах на могъщата му сянка. После хуквах към градината и можех да съзерцавам цветята и зеления кордон на чимширите с часове.

Разбира се, тази свобода не продължаваше дълго, трябваше да се учи. Кака вече беше преполовила уроците си, горе, в тихата стая, където лъчите проникваха през щорите и оцветяваха хубавото ѝ личице в нежна руменина. Тя четеше внимателно, съсредоточено, гъстата ѝ черна коса се спускаше по рамото и от време-навреме кака я отместваше с кротък жест. Това си плачеше за закачка и аз започвах да я подръпвам, а допирът беше като до коприна, затоплена и уханна. После ѝ затварях учебника, грабвах ѝ тетрадката и се стрелвах навън, а кака викаше след мен. Веднага бивах въдворена в другата стая, сред камарата от учебници и най-отгоре – омразната ми математика. Ща не ща, започвах да уча, но умът ми все витаеше някъде.

От онова време изпитвам неприятно усещане, когато чуя музиката на предаването „Атлас“. Когато зазвучеше от телевизора, това беше знак, че трябва да си стягаме багажа и да си тръгваме за града. В шарените, плетени на една кука от баба чанти, започвахме да нареждаме тенджерка със сармички, буркани с мляко, компоти, конфитюри и подправки, надписани грижливо“ Сладко от сливи от Кръстинка“, „Гюзум“, „Керевиз“; картофи и плитка лук, люти като змейски дъх чушлета и платнени торбички с бял боб, леща и любимият ми шарен боб.

В късния следобед поемахме за Сливен. С кака седяхме на задната седалка в колата, дълго махахме на баба, а после полето се търкулваше край нас като великанска тепсия, и аз си представях, че наистина някакъв приказен великан я е изпуснал от огромната си къща, която е нейде на небето и сега си я търси. Вляво оставаше планината, с удължените си привечерни сенки, дърветата изглеждаха уморени и отпуснати и грижливо кътаха в пазвите си птичите гнезда с трогателните мънички яйца, градините вече пустееха и щъркелите крачеха бавно из потъмнелите ливади. Започвах да си пея, в началото тихичко, сливащо се с монотонното свистене на пътя и бърборенето на мотора, после по-силно и кака и майка запяваха с мен. И пеехме трите, гласовете ни имаха приятен синхрон, татко се усмихваше топло, а първите светлини на града тичаха насреща ни.

Никога няма да забравя тези песни и колко хубаво и сладко ми беше на душата в онези благословени мигове на любов и топлота. Благословени мигове. Незабравими.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *