Ше си праЙм кот си искам

Неделя – времето за нищоправене

Публикувано

Мързелива неделя. Времето сякаш е извън времето. Точно от ония недели, които Бог е визуализирал в съзнанието си, когато е решил да сътвори седмия ден от седмицата.

Чайникът вече трети път е натоварен със задачата да превърне шепа цвят от липа и литър вода в напитка, която сякаш е измислена от някой именно в ден като днешния и именно в сезон като текущия.

Пия чаша след чаша и само излизам за по пет минути, колкото да нагледам животните.
Кокошките са с настръхнали пера и почти са удвоили обема си, за да посрещнат спускащият се хлад.

Двете зайки са допрели муцуните си на разделящата ги мрежа и нещо си шепнат гледайки се очи в очи, а няколкото гълъба, които отглеждам отскоро се опитват да последват примера на кокошките и наежени дремят по кацилата си.

Още една чаша чай и отивам да зарадвам Роко с кокалите от вчерашния гювеч. Той се надига мързеливо от топлото ъгълче, където се е окопал и усещайки миризмата на закуско-обяда си придобива някакъв възторг, който – странно, но се вписва в цялата тази неделна меланхолия.

Абсолютно тихо е. Няма дори птица, която да запее, а ги виждам накацали по околните дървета. Всички са в полузаспало състояние и само някои от тях ме проследяват подозрително, докато бавно щъкам из двора.

Когато застивам за няколко минути наслаждавайки се на изпадналия в летаргия ден и малкото пернати постови също се унасят и спират да ми обръщат внимание.

Внимателно, за да не наруша покоя, тръгвам в посока към вкъщи и по-специално към чайника и май успявам да не изтръгна никой и никого от това безвремие. Себе си също.

Наливам си поредната чаша чай, придърпвам книжката, от която за съжаление имам да дочета само още един разказ и потъвам в краткото повествование…

„Аз съм от онези лениви самотници, които могат да прозяпат деня и да останат с чувството, че нито секунда не е била пропиляна.”
Из книгата „Рядък модел“ на Том Ханкс

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *