Яяя......

Неделя

Публикувано

Неделя. Денят, в който голяма част от хората се чудят чай ли да пият или да се обесят. Аз започвам да се чудя дали да не се обеся веднага след като си изпия чая. Досега все минавам метър и това е най-вече, защото от баба ми наследих една традиция, която засега успешно ме държи на разстояние от въжето в този ден.

Събуждам се и първите минути след ставането са отделени за караници с баща ми. Той се опитва да ми възложи всичката онази работа, която поколения преди нас не са успели да свършат, а аз, тъй като сутрин съм особено крив, пък и нося едни от най-кривите гени на света по всяко време на денонощието, започвам да го вбесявам с нежеланието да си мръдна пръста.

Когато вече сме се заплашили с убийство и разчленяване поне три пъти и той се е опитал да ми запуши устата с обещанието „Е, днеска вече ще се наръгам с ножа право в сърцето и никой не може да ме спре!“, а аз съм контраатакувал със „Стига само си обещавал, ами действай!“ или „Не и ако аз се добера първи до ножа“ настъпва моментът, в който той вдига ръце и казва: „Бе, прави каквото си искаш!“

Ей това е моето време.
Във филмите след подобен скандал синът отива в гаража и разпилява двигателя на колата, като се опитва да открие проблем в карбуратора за отстраняване или взема брадвата и се запътва към гората, където излива яда си върху някой вековен дъб или секвоя и прави дървото на трески, но аз вадя пакет брашно, слагам на масата една голяма тава заместваща нощви и започвам да меся тесто.

В неделя баба ми винаги правеше това, а от готовото тесто или печеше джизмана или пържеше питки със сирене.
Тя и дядо ми живееха на около 300 метра от нас и в неделната сутрин прекосявах това разстояние на бегом, за да я гледам първо как меси, а в последствие да се натъпча с топла закуска прокарана със задължителния липов чай.

Вадеше жената нощвите (ама истински нощви!) на един стол, а самата тя сядаше пред него на леглото и започваше да свещенодейства. След като замесеше тестото, нахвърляше отгоре натрошено домашно овче сирене и после печеше тази страхотия в алуминиева тава в подлютената печка „Вулкан“.

А как успяваше да регулира температурата, при условие, че я печеше на дърва не знам – отваряше за секунди фурната, слагаше тънко дръвце или отнемаше от жарта с дилафа, завърташе тавичката в някаква, само тя си знаеше каква последователност, но джизманата ѝ ставаше един път – голям майстор беше!

Извадеше ли я, веднага ми отчупваше още горещо парче, аз сядах срещу нарисуваната на вратичката на фурната лодка сред синьо-зелени вълни и отхапвах внимателно. Първата хапка обикновено опарваше езика ми, без да усетя вкуса, но виж втората, а най-вече следващите бяха като поезия, която едва днес успявам да оценя истински.

Джизмана така и не се научих да правя, обаче на питките задобрях с времето и сега всяка неделя те са задължителни.
Ще ми се да имам оня нейният, черен, наслоен от неизмиваема мазнина тиган, най-вероятно в употреба от 50 години, но за съжаление опитите ми да докарам някой от нашите налични в това състояние не се увенчават с успех в тази насока, тъй като майка ми има мания за чистота и мие всичко, което ѝ се изпречи пред погледа.

Тестото е готово и оформено на малки топки, котлона загрял и започвам.
Поне ще нахраня всички преди да се изпозаколим и избодем очите от кривотия.

Ето, започнах отново да усещам тази миризма на джизмана със зачервена повърхност и препечено сиренце. Всъщност тя отдавна е проникнала в ноздрите ми и като, че ли завинаги се е настанила там..

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *