Яяя......

Нейната голяма, луда, почти бургаска сватба…с елементи на индийски сериал

Публикувано

Преди 31 години този ден беше Великден. Топъл, пролетен ден, като днешният, както се очертава.
В едно китно подбалканско градче, една нагиздена с карамфили бяла жигула приготвена за сватба не запали и 300-та подпийнали сватбари, под кахърния рътъм на – „Ела се вие превива“ я бутаха за да тръгне.

Не, това не е сцена от филм на Кустурица, а началото на мойта сватба. За тези, които вече виждат и булченска кукла на капака на жигулиту – махнаха куклата, защото и тя беше рускоинатяща се и не спираше да повтаря – „мамммаа..“
Сами разбирате конфуза, който щеше да се получи, ако бяха лепнали и нея между карамфилите върху капака на непалещата жигула
Аз обаче не видях фатален знак в това.

Всъщност, трябваше да се омъжа седмица по-късно в Бургас, на бял мерцедес и изискан купон в ресторанта на хотел „България“, даже баща ми беше дал капаро, но….това вече няма значение. Появи се достатъчно основателна причина да се смени датата в последния момент. Странното е, че и в това не разчетох лош знак от съдбата.

Татко прежали капарото и поръча автобус за роднините от Бургас, за да могат спокойно да се насладят на местната розова ракия, но веселбата се заформила още там в автобуса с каса бренди – „Черноморско злато“, което предвидливо „забравил“ до седалката на шофьора. Стовариха се на мегдана с песен на уста – „Канят ме мамоо…“
Нее…и тогава не видях знак….само се смях много и пях с тях.

После в ресторанта, тип – столова за миньори от уранова мина, се оказа, че имам четирима кумове. Неква македонска традиция било. Пак се смях много, без да знам защо…явно от брендито, което беше останало в автобуса и аз гъврътнах наведнъж, заличавайки следите и за да не излагам родата от Бургас
Оказа се, че една от кумите ми, била дошла с мъжа си и любовника, ама не се пуцаха…много. Мина, като безплатни фойерверки и пиратки, никой не усети. Децата се радваха, а възрастните бяха вече достатъчно пияни, за да усетят каво се случва. После играха мъжко македонско хоро и се целуваха плачейки. Пак некви македонски обичаи и традиции било

Забравих да спомена ритуалната зала, където ни бракосъчета братовчедката на мъжа ми и с тържествен патос го попита – „Ти, Стоян СЛАВОВ…..“ – всъщност, това е мойта фамилия…и той се смя малко…и за последно тогава…

Чукахме се с яйца и си правихме салата с тях, защото готвачките от столовата, бяха усвоили три касетки парникови краставици „Гергана“ и домати (донесени от тати) за шопска салата, а ни сервираха неква „супа“ от марули. Майка танцува на Кулендъгенг -„шиспрешсиебеш“, а татко рецитира „О, Шипка“ по памет, сочейки Патлачката (местна природна забележителност)

Да, имаше и кичено хоро, ама въпросното шоу няма как да ви го пресъздам с думи.
За по-любопитните само ще кажа, че такава иглотерапия от карфици с банкноти, забити около сърдечната ми област преживях, че едва ли някога ще стигна до байпас, а месеци след това пазарувах с нанизи от петолевки, защото така здраво бяха нанизани, че във „Валентина“ в Стара Загора, касиерките викаха управителката да даде съгласие за да ми приемат парите. Имаше една много кофти, червенокоса и зла женичка на щанда за парфюмерия и нея най-много я тровех! Всички дезодоранти черна „Джулия“ от 3 лева бях изкупила с нанизи от петолевки и тя побесняваше от яд. После получих алергия, обрив и непоносимост към дезодоранти и името Джулия, даже за малко да омра, ама гадната пача от „Валентина“ това не го разбра.

Седмица по-късно, на първата дата обявена за моята сватба земята се скова от студ и се покри с бяла пелена. Забръска страшна виелица, а аз стоях до прозореца, в копринена нощница с изящна чашка от костен порцелан в ръка (подарък от вуйна) пиех липов чай и се наслаждавах на топлината.
Гледах бурлутевицата през прозореца и си мислех за съдбата и безбройните знаци, които ми даде преди седмица…дали не сгреших…
И точно тогава, в снежната мъгла, видях силует, който първо не разпознах, но щом приближи, видях, че е мъжът ми (тогава ми звучеше странно).
Беше станал без да го усетя и тръгнал в снежната буря да ми купи от световно известните на всички тираджии минаващи през Хаинбоаза тутманици.
Въпреки всичко! Напук на съдбата и знаците, които ни даде, той бързаше, навел побеляла от сняг глава за някъде, носеше нещо и вярваше, че го чакат, че без него не могат, че се взират в далечината иде ли….Това, с цялата си всемогъща сила…съдбата е безсилна да го предвиди!

Добро утро и честит мой Великден на всички!

Златина Славова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *