На пейчицата гърбава пред блока
седи детето с кротките очи.
Чертае с пръчка в тинестата локва
и свито и уплашено мълчи.
Колата е на ъгъла и чака.
Прилича му на дяволски капан.
Ех, колко безнадеждно плака
и кри се чак на тъмния таван!
Но смъкнаха го с няколко плесника
и пейчицата мълком го прибра.
В ръчицата му някой хляб натика.
Друг кресна му: ”Това не е игра!”
Натъпкаха багажеца му скромен
във вехта чанта. Смешен розов цип.
На блока се ветрее „Тъжен помен”,
написан със усукан черен шрифт.
От снимката му се усмихва мама,
с големите дебели очила.
Какво ще прави, нея щом я няма?!
И котката, и тя се запиля…
Прозорецът с увехнало мушкато
от седмици е вече неумит.
И тъжно и самотно се разклати,
на щорите червеният ширит.
„Върви!”- задърпаха го към колата.
Детето замуча с уплашен глас.
Съседка торбеста подвикна от вратата:
„Е, хайде, Божко, спомняй си за нас!”
А внучето до нея – цяло в сълзи,
запомни само грозния кошмар:
Жената с маникюри много дълги
(като на кръвопиещ звяр);
Колата тъмна (сякаш зее яма);
Смаленият от ужас Божидар;
Локвата, покрита с мазна пяна
и плясъкът на тежкия шамар…
Как опустя градинката пред блока!
И пейчицата страшно опустя!…
Пейзаж от зеленясалата локва
и няколко загинали цветя…