Виктория Тинтерова

Опел Корса на старо и една чисто нова книжка

Публикувано

Навремето взех книжка от първия път, което така шашна баща ми, че той веднага купи една Корса на старо, та да има семейството /товарна/ кола. И до сега се чудя как не купи некоя баничарка…

Като казвам веднага, веднага – във вторник взех книжка, в сряда купи Корсата от един мой приятел. В четвъртък обиколих квартала няколко пъти по съвет на приятели-шофьори. В петък отидох на работа с колата. В събота, много рано, в 6:30, баща ми се обади по телефона /тогава живееше в Бояна/ с програма за използване на Корсата, която не търпеше никакви противоречия:

– Етаче /аз/, начи, идваш да ме вземеш отгоре и отиваме да купим плочки от Симеон.

Измих малко гурелите и се метнах на колата. Отидох до Бояна, взех го, отидохме до Симеон, избрахме едни плочки, бели, за пода, за които после 20 години съжалявах…, наредихме ги в колата, тя леко изохка, метнахме се вътре, тя съвсем изохка и потеглихме обратно до Бояна.

По едно време ни спря полицай. Аз адски се изкефих, щото вече можех официално, пред властите да се пофаля с документ. С Документът! Цък, цък, отворих прозореца и се ухилих на полицая до ушите.

– Да – с надежда в очите да ми поиска книжката, казах.
– Документите за проверка, моля! – егати кефа, си помислих и взех да се оглеждам за чантата си.
През това време баща ми седеше като пет пари в кесия, като кучка в каручка, като принц… на предната седалка и си зяпаше нещо. За да си представите гледката – татко е висок 1.90, без грам корем, строен, много хубав мъж. Тогава носеше един дълъг шлифер, въобще приличаше на Мишел Пиколи в „Нещата от живота“ – сериозен, над нещата… над всякакви документи и полицаи. Возят го, нещо, което е заслужил просто така, щото е готин…

Аз продължавам да се оглеждам, вече ме обхваща лека паника, полицаят потропва с крак… И изведнъж осъзнавам, че съм си забравила чантата, барабар с великата Книжка вътре.

– Ами аз май съм си забравила книжката – плахо казвам.
– Моля?! Моляяя?! – полицаят не вярва на ушите си. – Как така?!
– Миии… – аз.

Баща ми влиза в час, навежда се към полицая, нали се сещате, през мен, усмихва се и казва:
– Тя ми е дъщеря! Има книжка от два дни и я е забравила вкъщи. – едва ли не му смигва, усмихва се още по-широко, за доказателство – Дъщеря ми е, вижте колко си приличаме!

Полицаят така се шашна, че само безпомощно махна с палката и ни пусна.

Виктория Тинтерова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *