Ше си праЙм кот си искам

Остатъците и тяхната (не)правилна употреба

Нищо не се изхвърля на боклука в тази къща. Нищо! Ни-щи-чко! Ние тук си имаме някакъв необясним сантимент към остатъците хартисали от…абе, от каквото и да е.
Майка ми яде да речем чесън на скилидки – тя толкоз яде, де – и една четвърт от втората скилида ѝ остава, тя изпуфтява тежко, казва „Малеййй, колко чесън изядох!“ и жалкото остатъче се увива в целофанче с размер да се загърне цяла пуйка и после това микроскопично парченце се прибира грижливо в хладилника. Там вече отлежават други подобни нищожни отломки от вчерашен чесън, онядешна люспа от лук, която ако беше прибавена към запръжката, щеше да наруши баланса във вселената и манджата би станала негодна за консумация, уверявам ви! Има още – половин маслина, три четвърти от обичайната хапка сирене, която се залага в един стандартен миши капан, частичка от халва недостатъчна и за комка, а при по-внимателно вглеждане могат да се забележат някакви безформени и нагризани жулиенчета от пилешко месо, дето аптекарски кантар няма да ги хване, като всяко от тях разбира се е завито и превито в домакинско фолио. Изобщо, всичко изброено дотук плюс неизброеното е опаковано във фолио, чието количество би било достатъчно Кристо да ошатка отново Райхстага, ама тоя път на три ката!
Когато опитвайки се да извадя от хладилника нещо за ядене в нормален размер, а се налага да рина с греблото за сняг, за да го докопам, то аз толкова се изнервям, че обикновено започвам с яд карашик да хвърлям, да викам и по-същество – да беснея от тая натурия хладилна.
Баща ми използва случая – о, той винаги използва всеки отдал му се случай – за да се подиграе на майка ми.
Започва с това – „Абе, остави я да си трупа запаси. То бедно е израснало горкото и филиите със свинска мас са ги смятали за деликатес, иначе все на брашняни кашички с един ситно нарязан ланшен картоф са я карали. Кога у нас за компот всеки си имаше купичка и си го клюпахме за десерт, те не са и чували за такова нещо…“
Тук майка ми се включва направо на трета и контраатакува:
„Бошкееее… Добре, че ти влязох в къщата, дето от покривът ѝ течеше като от пробит казан, че да ти построя нова! С мойта заплата и моя труд стана това! И въобще не ми разправяй как сте си яли компота! Помня първите дни като млада булка, как ма втрещяваше това, че майка ти слагаше караванката пиле с ориз в средата на софрата – хахаха „софра“, докато ние се хранехме на маса – и всеки започваше да гребе с лъжица. Няма чинии, няма елементарни обноски! Аз, аз ти построих тази къща, колкото и да се напъваш!“
Когато майка ми се наеме, може да засенчи и Бойко Борисов като самоизтъкващ се строител на монументални проекти, а баща ми в ситуации като тази само се подхилква, щото тоя репертоар му е до болка познат.
Абе, хили се той, ама да ви кажа и за него..
Той пък, ако му остане парченце канап, тел, връвчица някаква, бурмичка, отчекнат карат от диамант на кралска корона, ъгъл от винкел, скъсан чорап неподлежащ на рециклиране или счупена турска керемида от гореспоменатата стара къща – е всичко се описва, дава му се персонален номер, прави му се снимка или подробно описание на техническите характеристики и биологичния вид, завежда му се досие и после потъва в дебрите на някой импровизиран долап, нещо като Нужната стая в замъка Хогуортс.
Само дето няма нищо общо с тая стая. Прибере ли този човек нещо някъде, то отпишете тази иначе никому ненужна анджиклама во веки веков!
Лошото е, че и доста работи, дето могат да влязат в някаква работа скатава и те вече никога, ама никога, невър, никогда, нямат намиране!
Универсална ваксина за всички възможни болести да е, ще си погине човечеството, но няма да излезе на бял свят, ако баща ми е решил да я прибере, ей тъй – да има.
О, нека ви кажа как процедира пак той, когато стигнем предела на силите си при унищожаването на това, което е сготвено за деня. Първо, да вметна само, че у нас „сготвено за деня“ означава такова количество манджа, което за останалата част от населението означава „да нахраним всички гладни по света, а с неизяденото да угоим прасетата в свинекомплекса в село Слънчево“ – разказвал съм що за чудо е и пак мога да разкажа..
И така – ще се готви заешко на яхния примерно. Тъй като за баща ми денят започва тогава, когато зората пуква сънено и без всякакво желание да го прави, щото то е някакъв нечовешки час за пукване на каквото и да било, ще рече някъде около 4 сутринта, а той се захваща да реже лук и да кълца заешки бутчета още преди Виктор, Ади и Хекимяна да са свалили гурелите от очите си и да тръгнат към ТВ студиата. Къщата…не, не – улицата…не, не – махалата…последно – почти цялото село ехти от бодрото му настроение и най-вече от свирукането на някаква идиотска песничка, собствен аранжимент.
По повод озвучаването на два километра околовръст, той не знае колко пъти е спасяван животът му – или аз ще пресрещна майка ми с гол в ръката нож устремила се по посока на противния шум, който издава благоверният ѝ и ще я разубедя да не си слага такъв кахър на душата, какъвто е убийството на съпружеска половинка или тя ще ме засече някъде из коридорите да се промъквам с бръснач в едната ръка и тампон напоен с хлороформ в другата, опитвайки се да ми втълпи, че отцебийството е голям грях пред Бога и хората. Засега удържаме фронта, но това ни коства нечовешки усилия и свръх естествена воля, а вече докога ще задържим положението – незнамнезнам…
И цакърка си той яхнията, гърми звуково и тонално бетер Джорджано преди да се е разпял, докато ние с майка ми сме захапали възглавниците, всеки в стаята си и си мислим за едно и също за пореден път – дали не е дошъл момента да кажем край и да разделим вината по равно, иначе казано – единият да го държи, а другият да мушка ли мушка с острието.
Тъй като свободата ни се услажда (макар „свобода“ да е относително понятие в територията от вътрешната страна на оградата на къщата ни) отлагаме неизбежното за друг ден – когато реши да прави някаква туенти фор кичън измислица, нещо с каперси и райкин боб например и устискваме доде Райко изгрее и света стане по-красив и бял и когато за съжаление ще ни се наложи да ядем за закуска…заешка яхния. Ами няма как! То не е с един заек направена тая гозба – вътре има половин зайчарник зайци барем. Ще я хапваме на закуска, на обяд, на вечеря и най-вероятно за между храненията, кога на човек му пристъргва на корема.
Ся, то няма как тоз казан да бъде ометен без да се направи дарение на Армията на спасението, клонът им в Азия и част от офиса им в Австралия, а и ние обичаме да си кътаме остатъците както стана дума, затова каквото е хартисало се затваря в буркани, заварява се и се прибира на хладно.
Някой ден, когато пак той, все той и винаги той не му се занимава с тегаво готвене и реши да направи нещо набързо – буркани (не един, не два, не дори три – минимум четири…тип „Омния“ нали!) с различно съдържание, но все пак с възможност за вкусово съчетание, се отварят, изсипват се в една голяяяяяяма тенджера, по-голяма от обиколката на талията на Искра Фидосова, бъркоча се затопля на котлона и се започва едно безкрайно ядене от него до момента, в който за милиарден път става ясно, че пак сме се…абе, не точно надценили, колкото не сме взели под внимание това, че едно и също за ядене пет пъти подред ни идва малко бактън и остатъците се пълнят отново в буркан или буркани, всичко се заварява наново, прибира на хладно и без пряк достъп на слънчева светлина и където ще отлежават до деня, когато ще бъдат смесени в друга комбинация, а получената смес ще бъде ядена до втръсване и после като остане…е, сещате се. Важното е нищо да не се хвърля!
НИ-ЩО! НИ-КО-ГА!

Ох, къде е домакинското фолио, да си завия тая 1/32-а от сандвича, че да си го прибера за утре?
Ами, да! Същият съм. На кого да приличам!? На комшиите ли?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *