Искра Веселинова

Отрязани криле

Публикувано

Десети ноември. Ужасна дата в нашата несретна история. Докато Васко Кръпката, който наистина е кръпка върху лицето на човешкия вид, ни успокояваше, че комунизмът си отива, аз се чудех, имало ли е някога комунизъм където и да е. Мисля, че не.

Използването на една чиста до съвършенство идея за мръсни цели, роди чудовищата на мрака в социалистическия свят и отвъд Желязната завеса. Нямаше добри, имаше само лоши. И сега е същото. Няма добри. Няма държавен строй, който да е добър по същността си, още повече, че властта, КОЯТО И ДА Е ВЛАСТ, винаги е в лапите на изчадия.

Спомням си мрачната еуфория, която ни беше обзела. Бяхме нещастни зомбирани чудовища. И създадохме чудовищно гнездо, в което се мътят кошмарни яйца. Безпощадно стъпкахме всичко постигнато, унищожавахме с дива, неистова наслада и наричахме това СВОБОДА.

С лека ръка допуснахме криминални типове да се самообявят за политически репресирани и им дадохме власт. Не проронихме и сълза за българското село, защото нямахме време да го мислим, бяхме заети да подскачаме като бълхи по митинги и да пеем бунтарски песни. Бардът на това грозно безвремие, Слави и неговата компания, пееха „Ще ти скъсам гъза“ и ние се заливахме в смях на хиени, без да подозираме, че от тухлите на съборената стена издигаме друга, злокобна и страшна и сега креем в черната ѝ сянка, но се утешаваме, че сме свободни.

Имаме свободата да слугуваме на дебели немски баби, да правим понички за прилични на плужеци американски пенсионери, да берем ягоди за бледи като Смъртта и също толкова милостиви англичани, да им сервираме напитки и плът, да пазаруваме щастливо от турски чаршии и да мислим, че сме върхът, защото сме били на еднодневна екскурзия в Одрин. На Великден!

Имаме свободата да ходим по църкви и манастири, където се снимаме ухилени като малоумни демони пред мъченическите лица на иконите.

Имаме свободата да гледаме и слушаме всичко, да кажем всичко, но аз все пак се самоцензурирам, понеже веднъж вече получих бан, защото казах какво точно мисля за отвъдокеанските ни „братя“ и се оказа, че използвам „реч на омразата“. Свобода, свобода, ама…

Миналото не ми липсва в политически смисъл. Живеехме пак в безвремие, само че друго, не по-малко гадно от това. Аз, за разлика от много мои връстници, не роня сълзи за пионерските лагери, бригадите и военното обучение. Не намирам никаква прелест в това да правиш всичко под строй, да носиш червена връзка и да се държиш с фалшива пионерска приповдигнатост. Нито да береш грозде, вместо да си в училище, нито да тичаш като кентавър с автомат в ръце и с противогаз на главата. Боже, опази децата ни от подобни „приключения“! Не ми липсват звукът на барабана, белите ръкавици и червените ленти, манифестациите и комсомола. Яд ме беше, че не мога да слушам музиката, която искам, че не мога да гледам филмите, които ми се гледат, яд ме беше, че учебниците ни започваха с: „Другарят Георги Димитров е роден…“ Мразех клетата Майка Парашкева. Бяха издигнали тази старица до някаква нова Богородица.

Можех да следя с часове как някоя муха лази по свещената плешивина на другаря Ленин на портрета му в кабинета по история. Телевизията ни заливаше с репортажи за знатни доячки и тъкачки, за ударници в социалистическото производство. В същото време икономиката ни ударно умираше, защото безумията нямаха край, планирането беше повсеместно и напълно излязло от контрол, петилетката беше за три години, Сара Смедарчина ни гледаше от снимките в журналите, Кеворк говореше езоповски и витиевато, за да ни покаже мъничко от Другата истина, за която никой не смееше да говори. Навсякъде цареше фалшив морал.
Социалистическото семейство беше семейство за пример, да се чудиш откъде се пръкнаха толкова уроди, къде се мътиха, кой ги отгледа?

Днес гостите в телевизиите бяха доста колебливи, нямаше го патосът, който ни навираха в очите преди тридесет години и се питам защо, нали бяха толкова сигурни, толкова УБЕДЕНИ, че времето е наше?
А времето ни показа среден пръст и ни остави да се спасяваме в общия поток на мизерията, който се носи към световния океан на новата толерантност, влива се в него заедно с притоците от антиваксъри и борци срещу климатичните промени (Бога ми, тези последните са най- големите идиоти в нашия ръкав на Галактиката) и ние се носим с потока, давим се и плюем тиня, но е късно вече, много е късно.

Обрекохме поколения след нас на бедност, неграмотност и болести, убихме духовността, смазахме училището, разбихме здравеопазването и запалихме клада за културата…По селата се зъбят скелети на къщи. В градовете като чудовищни праисторически животни зеят празни фабрики. Но пък гледаме порно и можем да си вземем малко трева за настроение.
Свободни сме, хора! Защо тогава сме толкова нещастни?!

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *