Яяя......

…от добро…

Публикувано

Човек с какво ли не привиква?! Това си мисля днес. Някак след петия ден и шока от влудяващия престой вкъщи, от сблъсъка с 24-часовото приключение да си постоянно с домашните любимци днес съм някак странно спокойна. Е, не е съвсем спокойствие. Признавам си. Но пък не крещя, примирена съм. Приела съм съдбата си един вид. Капризи-мапризи хич не ми и правят впечатление! Игнор съм, пълен при това.

Скрила съм лакове, червила, ножички. Абе всякакви неща за масово изтребление на вещи и хора! Кифлата е майстор по вилнеене с тях. Приела съм, че Скункса трудно мога да заинтригувам с наука. Поне засега. Усещам ореол чак около себе си. Бяла и добра съм, хора! Ама мноооооого добра! Пу, да не ми е уроки! Че съм и скромна, както се вижда! Тъй де.

Днес съм взела мерки и теглилки да опазя къщата от поражения. В това число и себе си! Скунксчо виси на компютъра! На часове уж. Кифличка – позволила съм игри на телефона. Знам какво ще ми кажете. Знам, знам! Обаче няма мира иначе. Поне за малко да си осигуря тишина. От телевизора, пуснат да ми прави компания, чувам как в Америката съседите ходели по къщите и питали дали хората имат нужда от помощ. Трябва ли им тоалетна хартия… То световен проблем стана тая тоалетна хартия, бе! Нищо не разбирам. Какъв е този фетишизъм към нея?! Приятел от Чикаго ми казва, че има остър дефицит на тоалетна хартия. Друг, живеещ в Лондон, ми писа, че не е възможно в целия град да се намери тази важна стока. Питам се защо. Защо, по дяволите, точно тоалетната хартия стана обект на такова неистово търсене?! Дори повече от дезинфектантите, от маските, от… хляба! Демек хората се вторачиха в изходния проблем повече, отколкото от входния такъв. Странна работа! Та ние с коя част на тялото си разсъждаваме тогава? И коя ни е най-ценна? И защо?!

Вторачена в тази „тоалетна“ да наречем тема, се сещам за възрастната си съседка от горния етаж. Мила женица. Любезна, усмихната. Понякога ми носи цветя. Отбелязвам си, че на път към магазина ще мина да я питам има ли нужда от нещо. То и българите сме хора. Не само американците. Ама ха! Те ще ми казват кой бил човечен, кой – не! И докато се въртя насам – натам, звънва звънецът на входната врата. Не се е случвало не знам от кога. Хуквам към огледалото, че не помня дали съм се сресвала днес. То и за вчера не съм съвсем сигурна… Такова бързане и ровене да намеря гребен! Сърцето ми подскача от вълнение, хора! Пак звънят. Прескачам няколко играчки на Кифлата, грабвам някаква маска, сритвам нещо и със скок се озовам пред вратата. Отварям. Там стои моята съседка – на повече от 75 години. С маска и ръкавици. На поне метър и половина от вратата ми. С усмихнати очи.

– Притесних се за тебе, момиче! – ми казва. – От много време не съм те виждала. Имаш ли нужда от нещо? Добре ли сте? Чувам топуркане, шум… Сигурно не ти е лесно. Аз видях торбата с боклука тук. Викам, ще я изхвърля, ама да не се обидиш нещо. То в тези времена знае ли човек?! Я ми дай телефонния си номер. От време на време да те проверявам. Че нали знаеш, най-близкият човек е комшията.

Тъй ги реди моята съседка. Аз се чувам, че ѝ благодаря. Много пъти ѝ благодаря. В гърлото ми започва да пари. Затварям вратата и се захлупвам.
Можело да се плаче и от добро!

Татяна Димитрова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *