Яяя......

От крайност – в безкрайност..!

Мохиудин не е като мен. Семейството му също не е като моето, макар и същото. Той също има брат, но по-малък от него, както и прекрасни родители. Общото между неговото и моето семейство е, че също се обичат и подкрепят. Различното е… всъщност разликите са прекалено много…до безкрайност!

Когато изпратих запитване на Мохиудин в Couchsurfing, дали би желал да ме приюти по време на пътуването ми в Бангладеш, се заговорихме за много неща и усетих, че е умно и интелигентно момче. Каза ми, че за него ще е огромно удоволствие да му гостувам, но се притеснява, защото неговият дом е обикновен, бенгалски.

Страхуваше се, че няма да ми е удобно, защото може би съм свикнал на съвсем различни условия. И е прав, така е. Но това не означава, че не бих поживял в неговите условия за няколко дни. Щом той може, значи и аз мога. Пък и е добре малко да сляза на земята и да си припомня, че не всички хора имат равен старт и не всичко имат шансове, каквито имаме ние, западноевропейците. Добре е човек отвреме навреме да си припомня, че да се оплакваш за някакви дребни неща е повече от тъпо.

Всъщност, ако трябва да съм напълно откровен, очаквах да е доста по-зле. Очаквах да спя на земята и да съм в една стая с цялото семейство на Мохи, да мирише зле и други такива глупости. Вярно, не е хотел Будапеща, но не е и чак пък толкова зле… Както се казва, “трабантче, трабантче, ама си има таванче”.

Единственото, което леко ме стресира в началото, бе тоалетната, обаче вече не ми пука. Чудех се и как ще спя с тия комари на рояци, даже купих една от онези машинки, дето се включват в контакта, ама и тя не върши работа. Добре, че Мохи пали нещо като пръчица с тамян в една метална чинийка, от която цялата стая става в дим и ми се вие свят, но поне тия гадини намаляват. Пък и накрая се оказа, че онова мрежесто нещо, свито на топка над прозореца, било комарник, който се опъва над цялото легло.

Леглото пък не е съвсем легло, а довар. Или дувар, не съм убеден как се пише. („дувар“ е, братле – бел.ред. 😉 ) Убеден съм само, че вместо пружина има дъска, върху която е опънато едно одеало и спим върху него. Деля едно легло с Мохи. Каза, че тяхното семейство е много щастливо и облагодетелствано, защото има повече от една стая.

Всъщност, апартаментчето е адски малко, с адски мъничко пространство. Майка му и баща му спят в съседната стаичка, а брат му си е спретнал един ъгъл в коридора. По този начин всички получават своето лично пространство и уединение.
Повечето семейства в Бангладеш, живеят по 6-7 души в стая. Столицата Дака, където се намирам е момента, е най-гъсто населеният град света. 19 милиона души кръстосват улиците на града. Популацията на този град е тотално извън контрол, като населението се увеличава с по 400 хиляди души годишно!!! Представете си само, площта на България е 111 хил.кв.км, населявани от около 7-8 милиона люде. Площта на Бангладеш е не много по-голяма; 147 хил.кв.км, но пък населението е 170 милиона. Можете да си направите сметка за какво иде реч, нали?!

По улиците на Дака е… бях писал преди за Индия… обаче… обаче, Дака е в следващото ниво. Откъм интензитет. Откъм миризми и аромати, хем е същото, хем е някак си различно. Тук много по-силно се усеща миризма на изгоряла гума, а и постоянно усещаш нещо като пясък върху езика, колкото и да го плюваш скришно. Другото странно нещо е, че откакто съм тук, не съм видял нито, ама наистина нито един бял човек! Може би именно тоталната липса на туристи, е причината тези хора да са толкова приятни! Нито веднъж не ми се случи, някой да дойде при мен и да ми поиска каквото и да било! Никой не се опитва да ми пробута нещо, да ме излъже нещо или по какъвто и да било начин да навлезе неканен в личното ми пространство.

Колкото и странно да звучи “лично пространство” на улица, на която през деня не може да падне и игла от гъстотата на човеците, крачещи по нея. За сметка на това, хората ме зяпат, поздравяват, усмихват ми се, махат ми с ръка, в претъпкания автобус ми правят място, а на опашките настояват да мина пръв. В Дака, те карат да се чувстваш като звезда. Адски странно и супер интересно е.
А пресичането на пътя пък е истинско приключение.

От летището до домът на Мохиудин се придвижих със CNG. Тук така наричат тук-тука. Разликата между този тук-тук и тук-тук в Индия и останалата част от Азия е, че тук са целите с решетки. Пътникът сяда отзад, а тук-тукаджията заключва вратите отвътре. Не знам каква им е логиката, тъй като при една евентуална катастрофа, тези решетки едва ли ще те спасят, като всъщност така нито имаш възможност са скочиш от возилото, нито да излезеш от смачканите му железарии, ако нещо се случи. Плю-плю – заключ! Но пък в тази лудница, логика съм тръгнал да търся.

Пътуването от летището до тук ми отне около час и нещо. Час и нещо, в който трябваше да се адаптирам и да превключа всичките си сетива на режим – ненормален. Особено след почти седмица е Дубай, който пък от своя страна ме изненада приятно, имайки предвид предубедеността, която винаги съм имал към този град. Но за там в друг пътепис, тъй като има интересни нещица за разказване, като например живота на готината стюардеса и нейните бивши и настоящи колежки, но пък вечни приятелки. И разни други неща за живота там, където има и други интересни неща, освен разбира се високи сгради, супер автомобили и луксозни молове пълни с екстаз за хората на “материалното”.

В Дака такива неща няма. Дака все едно не е на тази планета, въобще! Егаси разликата! От едната в другата крайност- не, а направо през една крайност в безкрайност! В такива моменти наистина се замислям, как е възможно на тази планета, която е колкото една плюнка, да има такива трапове между хората. Тези хора не са по-лоши от онези. Виждам го вървейки по улицата, виждам го и живеейки в дома на един от тях със семейството му. Всичко, което ние постигаме в живота си, постигаме полагайки усилия, макар и смятайки, че не всички полагат достатъчно, не и колкото нас.

Дори и аз самия, често съм се чувствал неоправдан и ме е било яд, че трябва да полагам повече от усилия от някой, за да постигнем равен успех.
А какво да каже Мохиудин!? Какво да кажат неговите родители, неговият брат, неговите сънародници. Усилията, които това момче полага нечовешки усилия за да извоюва правото си на нормален живот. На живот, който поне мъничко се приближава до този, който имам аз, който има готината стюардеса в Дубай, и дори този, който живее обикновенният българин, така нареченият средностатистически такъв.

Мохи учи. Той следва в един най-добрият университет на Бангладеш, а благодарение на упоритостта и амбициите си, на непримиримостта си и съзнаването, че това е единственият му шанс за по-светло бъдеще, той е един от първенците на страната си по успех. Това му дава правото да кандидатства за стипендия “навън”, в страни като Канада, Германия и Унгария. Това са държавите, които си е избрал. Държави има много, както и университети, но всяка изпратена молба, за да бъде дори само разгледана, струва между 80 и 120 щатски долара. Сума, която много хора в тази страна изкарват за цял месец, други за няколко. Попитах го, как се справя с това? Отговори ми – “майка ми, тя е моят супер герой”.

А тя наистина е! Когато се прибра от работа, страшно се притесняваше какво ще ми сготви. Питала го е 5 пъти по телефона как съм и всичко наред ли е. Притесняваше се дали ще понеса нивото на лютивост и се стремеше да направи храната по-малко люта за мен. На мен пък ми беше неудобно, че те се притесняват. Когато се прибра и влезе в стаята за да се запознаем, ми подаде ръка. Когато стиснах ръката и усетих липсата на няколко пръста. На лявата и ръка за щастие,всичките са си на мястото. Но в Бангладеш е обидно, да подаваш лявата си ръка не само за ръкостискане, а за всичко. Лявата ръка, е ръката, която използваш в тоалетната.

Тази мила женица, докато обикаляхме из квартала и съседния, бе наготвила такива вкусотии, че едвам се спрях. Хем се бях надул като балон, хем ми беше люто, ама няма спирка. Вкусно! Ядеш и ревеш! Ред сълзи, ред сополи и продължаваш. Таткото беше смазан от работа и беше заспал рано. Също човек с голяма усмивка и по всичко личи, голямо сърце. Отгледал е две чудесни момчета. Стаичките са пълни с книги. Мохиудин е изчел почти всичко. Братчето го догонва. Четат на английски. Даже ми даде и на мен една книжка да си чета: “Train to Pakistan”, понеже знае, че искам да се возя на тавана на един от онези претъпкани с хора влакове.

Хапнахме с майка му и брат му. Аз опитах да ям с ръце като тях, даже специално за случая си купих един сапун да си мия ръцете добре, обаче нещо не ми се получи и си поисках вилица. Те слагат всичко в ориза, омесват го добре, смачкват го яко, след като е попил всички вкусове и аромати и едва тогава го слагат в устата си. Ръката цялата е омазана, пък аз като че ли мога да омажа само пръстите си. По принцип и аз обичам да ям с ръце, ама не чак така. Всъщност това си е ядене с ръце, мойто си е с пръсти.

Когато се нахранихме, майката на Мохи му каза (предполагам де), че отива да си ляга, целуна го, прегърна го и го погали. Той също я целуна. Мохи е изключително благодарен на майка си и осъзнава какво богатство има в нейно лице. Тя пък се гордее с него до небето.

Филип Захариев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *