Яяя......

От ония истории…които те изтръпват отвътре

Ще се пръсна, ако не разкажа тази история. Затова ме извинете – не е от най-ведрите…

Миналото лято по стечение на едни странни и щастливи обстоятелства, се оказах на море с една от най-скъпите ми приятелки Наталия на остров Лимнос. Ей по това време беше горе-долу – жега, прашни пътища, юлски нощи… Пътувах сама от София до острова, с една приказна само моя си нощ в Кавала, с ранно ставане за хващане на ферибота, мирис на нафта и морска сол, лашкане на палубата…абе, красота!
Бях тръгнала на море с цяла тумба хора, които вече бяха настанени там и които не познавах. Та, Наталия ме посреща, запознава ме с още петнайсетина души, които са си стара компания и от години си ходят заедно на все същото място на острова, настанявам се в бунгалото и започва животът по къси гащи и джапанки, обилно поливан с мента, джин, узо и вино и ежедневно гарниран с каквото там се сетите от гръцките таверни. Хората готини – пеят с китари, разговарят, щуреят си. Обаче нали знаете, че животът обича да ти прави малки срещи, които да ти останат за цял живот? И че тия срещи ти ги мята пред краката, докато си крачиш уверено или си тътриш джапанките из препечените от слънце плажове на Лимнос, за да те накара да поспреш и да направиш нещо, което може би не си правил?
И ей така животът му с живот ни срещна със Сашо и Йовка. Сашо един дълъг такъв, бърборив, пуска ги едни майтапи така през рамо и докато осъзнаеш какво ти е казал, та почнеш да се хилиш, вече ти е тропнал нова смешка на рамото и така накрая се кривиш от смях. Йовка пък е от уютните жени, жените момичета. С огромна, бухнала като любовна въздишка коса, вечно усмихната, със спортно телце, което за нищо на света не може да ти подскаже, че е износило и родило четири деца. Четири деца, хора! Три от тях бяха с тях на ей това същото море. Помня само името на дъщеря им, защото е като моето – Мария. Тийнейджърка, вглъбена, но и вече самостоятелна и в същото време контактна. Хубавица, ама без да си се самонаблюдава и регистрира непрекъснато. Втората поред сред децата, доколкото си спомням. Големият й брат учи в чужбина, май имаше стаж точно по онова време и така и не беше успял да пристигне до острова. По-малкият брат на Мария живееше наоколо върху плаващата платформа на своето порастване и се опитваше да балансира момчешката си непохватност с все още детските си пориви за пакости. На тях пък си беше посветен най-малкият. Едно хилаво, русоляво човече, паяче пет-шестгодишно, което не го свърта на едно място, яде бисквити с напесъчени ръце, клечи в морето с възглавници на мишниците до посиняване на устата, може с часове да прави нещо напълно нелепо, като да хвърля камъчета в дупка на плажа и въобще всичко, което можете да си представите като адски важно в живота на едно такова дребосъчесто момченце!
Но на мен за Сашо ми е думата…
Няма такъв татко! Спяха на някакво отдалечено от нас място, затова идваха по-късно на плажа. Той се носеше като ходеща закачалка на гаров ресторант – отвсякъде му виси по нещо – хладилна чанта, пояс, чадър, лежанка, дете, бири… Разпъваше бивака, Йовка му придаваше удобство, а децата го оживяваха. Чакахме го тоя Сашо да се появи и ние, дето го бяхме виждали два пъти в живота си, все на тоя плаж. Защото като се приземи, се започва със смешките! И ей така между тях, един ден ни каза (на нас, дето не сме му от старите приятели), че е болен от рак. Хвърли го така между ледените ни менти и набързо добави, че е добре и че няма да се даде. Първо обаче се стреснали от диагнозата, каза. Извикали спешно големия син от чужбина, а Сашо седнал да го учи на бизнеса, за да може да го поеме след като той си отиде. Научил го, успокоил се, че каквото и да стане, семейството ще е добре и хоп – взел, че се посъвзел и той. „Няма да се дам аз на някакви си раци-маци – вика – да не съм вчерашен?!“ И се смее. И се мята на сърф да кара, заедно с големите деца. И после пие мента с нас. И се закача с малкия скаридко, сина паяче. И бързичко гали Йовка по бузата. И майтапи, майтапи… не спира.
„Айде да направим вечерен пикник на плажа!“
Метна това предложения в целия хаотичен облак от неща, които правеше и казваше, и се изправи в целия си ръст на пясъка. Представете си сега компанията – кой се размекнал връз някой дюшек, кой се маже лениво с крем, кой смуче мохито, кой си блее…и изведнъж Сашо с някакъв див ентусиазъм предлага нещо, което изисква егати организацията! И се започва естественото „ей, ама сега ли…“, „ма то трябва да се пазарува“, „абе що не идем просто на кръчма“… Ама Сашо се извисил там като знаме на републиката и не остъпва – пикник на плажа, та пикник на плажа!
„Да видим залеза, бе!… Ей там има един параклис, в края на плажа е, страшна гледка… и вода си има… маси, столове – всичко… айде, стига сте се офлянквали… Правя организационен комитет!“
Ми…да припомня, че съм с Наталия. Пък тя на такива проекто мечти не устоява – втурва се да ги сбъдва, отвътре ѝ идва просто. И ето ни нас тримата – Сашо, Наталия и моя милост – организационен комитет по осъществяването на вечерен пикник на другия ден, вечерта, от осем нататък! Първа сбирка на комитета – на другия ден сутринта, по фрапе тайм, на сърф плажа! Денят е 24 юли. Помня го, защото е годишнина от смъртта на моя баща, така че и аз някак си имам причина да приема плажния пикник като нещо повече от сбирка за ядене, пиене и песни с китари. На подробности от организацията няма да се спирам, само ще кажа, че бяха закупени кила зеленчуци, сирене и пластмасова посуда, свещи, плодове, дзадзики в количество за аграрно-промишлен комплекс, безалкохолни и ципуро. Сашо и фемили отговаряха за месото и печенето му. Целия ден, докато другите плажуваха, посветихме на пазаруване, логистика, стъкмяване на огън и салати, инсталиране на музиката. Когато към осем отидохме на мястото на пикника, Сашо и семейството му вече се бяха развихрили. Скара гори, диня се изстудява, музика звучи, а той се върти около децата си и непрекъснато им говори. „Съчки за огън се правят ето така…а сега гледай откъде духа вятърът, за да ти помогне да разгориш скарата… като видиш този цвят на небето, да знаеш, че утре времето ще е хубаво… полезно е първо да пиеш малко вода, преди да ядеш… трябва да помагаш на майка си… щом брат ти иска нещо, ще го разделиш с него и после ще си вземеш отново – достатъчно има за всички… Мария е момиче и ти е сестра – няма да я обиждаш и да я подценяваш… нали си мъж, я помогни на майка си…“ Гледа света този Сашо, а целият му смисъл преминава светкавично през него, за да се превърне в някакъв мъдър или просто полезен извод, който наготово даваше на децата си. Учеше ги непрекъснато, с всичко. Както вълк учи вълчетата си, за да оцелеят…
Няма да забравя този пикник! Най-хубавият на света! С големите гръцки звезди, с гладкото като звук море, огледало в себе си оранжевото от новородения живот на луната, с песните на Бийтълс и Пърпъл, които пяхме, със свещичките, догарящи в малкия параклис, с глътката узо, която отлях в памет на моя баща, докато гледах как един друг се грижи за децата си, с вечно усмихнатото лице на Йовка… И със Сашо, на когото Наталия и аз помогнахме да осъществи мечтата си да направи за децата си истински вечерен морски пикник на плажа!
Сашо си отиде от болестта си в началото на този месец. Борил се до последно. Не го видяхме след онова море, но и двете с Наталия често си говорехме за него, за Йовка и децата им. И някак ни е хубаво, че му бяхме в организационния комитет! Не, защото сме го жалели – ни най-малко! А защото целият беше Живот! Ама толкова Живот, колкото стотици други, доживяващи до старост, никога не са носили в телата и сърцата си.
Ето такава среща имах с този Сашо. Бърза, даже светкавична, но животоопределяща. И животоспасяваща!
Затова правете нещата, които са възможни за правене, още сега! Нищо, че може и да не ви изглеждат кой знае какво! Нищо, че може да изискват мъничко усилие или организация! Нищо, че за вас може и да не са кой знае колко важни! Може би точно те са нечия последна мечта, знае ли човек?!… Пък някак нямаме право да подминаваме мечтите на хората, особено ако можем да им помогнем да си ги сбъднат.
Сашо не просто сбъдна мечтата си да организира на децата си пикник на плажа. Той остана в животите им с още едно незабравимо тяхно си приключение, което, сигурна съм, ще си носят в сърцата и като възрастни, и като родители, и като старци… Така, както аз нося баща си в сърцето си през всичките тези толкова много повече години, в които физически съм без него.
Почивай си, Сашо! Страхотна работа си свършил на тоя свят! Няма да те забравя!
И благодаря, че ме взе в организационния комитет!

Maria Kassimova-Moisset

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *