Ше си праЙм кот си искам

От целия ден сутрините съм най…сладък

Публикувано

По принцип сутрините съм крив. Но съм особено крив, когато още няма седем и е събота или неделя след дълга седмица, а нечий баща, о, каква изненада – моят е!, влиза тихо в стаята ми и ми шепне на ухото – „Три чувала финишър за бройлери, два стартер и един за малки зайчета трябва да скокнеш да вземеш. Три финишър, два стартер и един за зайчета – записваш ли? Три, две, едно – финишър, стартер, зайци…пишеш ли..?“

Пиша, да – пиша варианти наум как да те убия шумно, така че целият свят да разбере каква ранна гад си и да няма как да не ме оправдаят по члена за неизбежната самоотбрана!

„Ш’си доспиш утре, айде – ко са прайш?“ – вика ми нагло, при условие, че за утре сутрин сигурно ще ме вдигне в шест да ходя…де да знам и аз къде – в Узунджово за гъби например.

Правя си едно кафе, през това време ми звънят още сто човека за глупости, което ме изнервя още повече и съм готов да плюя в човките на бели гълъби носещи маслинови клонки. Чувал съм от един колега, че ако сутрин преди да си си измил зъбите се изплюеш в човката на гълъб, гълъбът аламинут вирва крака. Толкова гняс имаш в устата си след сън. Чудя се тия по филмите как още докато си отворят очите и се мляскат по устата!?

Въздържам се от порива да нахлуя в гълъбарника на комшията и да избия стадото му пощенски, паля колата и потеглям към Нови пазар за три финишър, два стартер, един за малки зайчета и пушка с рязана цев.

Спирам да заредя на Петрол-ската в началото на града. Кафето малко ме е успокоило, затова съм подчертано любезен със служителите там, но винаги с едно наум. Влизам да плащам и тоя на касата ми смята сумата – бензин, дъвки, цигари – съобщава ми, че дължа 59 лева и 52 стотинки, аз подавам 70, той ми връща 10, като небрежно ми пробутва вафла „Троя“ и с наведен поглед ми казва – „Нямам дребни…“

Зареждам често тук, а това е третият път с тоя номер с вафлата. И всеки път е „Троя“. Първият път бях в изключително добро настроение, не помня защо – сигурно съм бил прясно правил някакъв секс, та тогава даже ме развесели търговският му подход. Вторият път навярно е било пак в събота сутрин, а поръчката от баща ми е била да намеря и доставя коластра от къртица първескиня за захранване на некакавидирали гъсеници на зелева пеперуда и си спомням, че бях толкова крив, та далновидно прецених, че не си заслужава за пейсе стотинки да го попилявам тоя петролски пръдльо. Сега обаче съм тамън!

– Аре – ръмжа аз – стига с тия вафли, а? Секи път ено и също! Връщай ми читирсосем стинки още и да приключваме, преди да съм решил аз да те приключа, мноо малко ми тряа.
– Ми, няам дребни. – вика ми и мига на едри парцали вафления бос.
– Ако не искаш да мина зад касата и сам да си намеря, земи потърси… – и правя крачка встрани в посока чекмеджето.

Намери. Даже съм с две стотинки напред.

При смеските е панаир. Две циганета се млатят, а дърт манго суче мазен мустак и вика „Машалла“. Е, не съм в центъра на Париж, к’во пък очаквам да видя аз!?

Прескачам мелето и влизам в магазинчето.
– Три такива, две онакива и едно такова. – давам поръчката и столевката която съм приготвил.
– Пуйчета не искате ли? – подава ми неочаквана реплика вместо ресто госпожата сред чувалите с фураж.

Тая па ся едри ли няма???
Но се замислям, какво ли ще е да изтърся пред баща ми няколко чувалчета смески и кашон с панделка, в който пискат десетина малки мисирека…

И веднага се сещам за един случай отпреди около двайспет години, когато имах котка, тя беше бременна и аз забелязвам един ден, че маца има позивни да ражда. Беше някакво хладно и дъждовно и аз грижливо я грабвам и тайно от майка ми я стоварвам на топличко връз новият ни тогава диван в гостната на втория етаж, където не влиза никой, освен ако не посрещаме най-скъпи гости. Тая простачка омазва дамаската на дивана и изтърсва пет или шест котенца. В продължение на една седмица аз всеки ден я пускам да влиза и да излиза, все така тайно, за да се разтъпчва и да не изпада в котешка следродилна депресия, както и за да си кърми рожбите. След седмица обаче, идват някакви гости, който се вписват в определението „скъпи“, майка ми ги кани в отделението за новородени котенца и техните майки и…побеснява ужасно, разбира се.

Дивана прилича на всичко друго, но не и на диван, а в средата на стаята има остатъци от мишка, защото аз неблагоразумно предишният ден допуснах котката да се намъкне вътре с още мърдащата тогава миша гад в устата си.

Майка ми ме замерва с малки котенца в продължение на десетина минути. Буквално! Аз ги ловях във въздуха и ги прибирах в пазвата си. Тяхната майка само гледаше как децата ѝ хвърчат наляво-надясно и не можеше да вземе решение да изпада ли в действителна депресия или да отскочи до котарака на комшиите и да започне всичко отначало, като този път внимава да не прояви глупостта да ражда впоследствие пред очите ми, а да се тикне в плевнята и се окоти там, както всяка себеуважаваща се котка-родилка.

Спомням си за тази случка и си представям как баща ми ме замерва с невръстни пернати, затова казвам на продавачката на смески:
– Ми, не! Не ща пуйчета! Искам си рестото!

P.S. – Всички котенца оцеляха.
P.S. 2 – Аз съм на косъм.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *