Ше си праЙм кот си искам

Патладжан за отскок

Аха да се кача на магистралата, още триесе метра ми оставаха и животът щеше да е друг…
Баща ми нагло звъни, аз тъпанарски вдигам и той без да се прави на любезен (нещо, което така или иначе не си позволява, защото още като малък, някакви доктори са му казали, че опита ли се дори веднъж да се държи като възпитан човек, опасността да се превърне в солен стълб е голяма), поръчва да купя патладжан преди да се прибира – мноооого им се ядяло с майка ми.
Добре – казвам му привидно спокойно – ще отида до пазарчето.
Ся, можеше да им се прияде по-раничко, когато да отида до патладжанопродавницата нямаше да ми коства милиард измрели нервни клетки, ма квот-такоа.
Десен, десен, сто коли, чакам ги, забранен ляв, триста коли пред мен на светофара, четири пъти по деведесет секунди червено, още два светофара – всички са червени разбира се, правя ляв, където и танк прави този завой с повишено внимание, стигам до паркингчето при сергиите и виждам, че клета женица с размерите на преяла Искра Фидосова на стероиди и анаболи се качва на джип с размерите на МТЛБ и ще освободи трите места, които е заела, затова решавам да изчакам.
Тая гад разбра, че ще чакам за място, а това никога не е добре – бизоните имат зъл нрав. Първо с триста маневри си сложи колана, който подозирам е правен по поръчка при майстор-сарач, сещате се – тоя дето прави юларите за впрегатните биволи. После животното си провери телефона – зер, може да са я търсили от резервата, в който пребивава. Намести си очилата за времето необходимо за сваряване на три рохки яйца, ръчка си музиката още толкова време доде намери „Вероника – ритъма на сърцето на говедата“ и накрая бавно започна да излиза на задна, ама толкова бавно, все едно се упражнява как да скачи совалка с международна космическа станция. Тръгвайки си вече, ми се усмихна мазно и даде няколко свръхзвукови гърмежа през ауспуха. Запомнил съм я. Ше ми кацне все някога…
Паркирах и с бодра крачка отивам към патладжаните. Забелязвам няколко добри екземпляра. Случих обаче на продавач с ентусиазъм и енергия за похабяване.
Аз му казвам, че искам четири-пет патладжана, той се хвана да ми хвали доматите и да ме кандардисва. Обяснявам, че си отглеждаме домати, което в сравнение с това на щанда е кралят им и неговото няма да се класира и за прислуга на моето, пък той се метна да превъзнася краставиците. Прекъснах го рязко, преди да науча всичко за градината, в която тези краставици са израснали така силни, горди и прекрасни, той ми заобяснява за пипера. И той бил от градините на Семирамида – направо вълшебен!
Започнах да се напряга зверски и му казах да тегли патладжана и да просвещава другите на опашката. В името на благоприличието и любезността го казах през смях, но неискреният ми смях е едно от нещата, чието място сред личните ми таланти е точно преди левитацията – въобще не го владея. Май ми се обиди, ама и него го запомних…
Вече ще влизам в колата и баща ми ми звъни – „Знаеш ли какво? С майка ти решихме, че не ни се яде патладжан, недей взема.“
О, ще ядете патладжан! И още как ще ядете! С крак ше ви го тъпча в устите, но ще ядете! – процедих през зъби и натиснах с яд кършик червената слушалка…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *