Искра Веселинова

Пиле с картофи…и чесън – много чесън!

Прибрах се от работа, ама по пътя много огладнях. Хем бърборя нещо, хем в ума ми се върти пилето с картофи, което се мъдри в една тумбеста тенджерка, а и то самото е едно такова тумбесто, бутчетата му са едни закръгленки, с една запечена хрупкава кожичка, намазана с масълце и поръсена с червено и черно пиперче; а пък картофките имат един вкусен сос, който на студенко в хладилника се е желирал, миличкият и само за мене пита – да натопя една голяма хапка и два-три пръста вътре.

Прибрах се с поглед на гладен змей. На крак нападнах пилето, без да губя време да го топля. Обаче (тук е важният момент), намерих в хладилника и една очарователна тенджерка с кьопоолу, правено с общите усилия на цялата челяд. И лично аз го кълцах, чуках чесъна и забърквах тази вкусотия. Тук изникна тежкият въпрос:
Да ям ли кьопоолу, при положение, че трябва да ходя до магазина? Нали ще се въвоня на чесън?!

Душевните ми терзания траяха десет хилядни от наносекундата. След това награбих кьопоолуто. Е, признавам, че в ума ми нещо крещеше: „Не се тъпчи, как ще влезеш в магазина, ами хората?“ „Ами, майната им на хората“- казах му културно в ума си и си взех втора филия хляб.

Отидох до магазина. Сега, от мен да знаете, че няма сила, която да изкара от вас миризмата на току-що яден чесън. Никакво дъвчене на дъвки, на китки магданоз, на зърна кафе; никакви гаргари с ароматични води; никакво пушене на цигари и никакво жабурене с лудо марсианско биле не помагат. Така че аз отидох и си миришех.

За мое щастие, в магазина беше така претъпкано с некъпани от Великден тела, с плетени обувки, завъдили нови форми на живот и с мазни от пот коси и подмишници, че моят натурален чеснов аромат на техния фон се усещаше като лек, изискан френски парфюм, с нотка на гардения и дива слива.

За нещастие обаче срещнах де-що имам познати из квартала; па съученички; па дето сме пели заедно в хора; па дето сме тропали заедно в танцовия състав; па дето сме били асистентки на знамето; па дето сме били на лагер през 1981-ва на морето; па дето сме си менкали автоматите на военното; па бивши колежки; па кучето на бившето гадже от гимназията. И всички те държаха да ме разцелуват (чесъъъъън, пада им се, като фамилиарничат така), да ме прегърнат, да ме хванат подръка и да се отдалечим към залеза, увлечени в дружески разговор…

А има студени, мрачни и безнадеждни зимни дни, когато слънцето е потънало в стогодишен сън и няма кой да го целуне и разбуди, небето е сиво и виси, натежало от сняг, вятърът свири, студът хапе като зло куче и самотата ти диша във врата. Да не мислите, че тогава някой от тия финтифлюшковци спира да ме заговори? Нъцки! „Здрасти, Искре, сори, душко, ама много бързам, айде,чао, ще се видим през другия век, да броим Персеидите!“
Мискини такива!

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *