Ше си праЙм кот си искам

Плеймейтки – те са тук и навсякъде!

Видях кандидатките за плеймейтки тази сутрин…Боже опази!!!
Или ни налазват иноземците и скоро ще е – Бой последен е настал! или някой е открехнал кутията на Пандора, уж само да види к’во па толкоз има вътре и ся си ебало мамата!

От известно време, аз имам много добра теория, защо грозотиите имат самочувствието на Василиси Прекрасни, макар да изглеждат като паднали в бой с мечка стръвница.

Чакам за спаначена супичка в „Макао“. Тоя пред мен явно го играеше артелчик в някоя близка фирма и пазаруваше ангро – „Тури шеснаесе кьофтета, дай ми сичката печена скомрия на света, колко салата ли – колкото две юници да се подуят здравата като след преяждане с люцерна, осем баклави, десет мусаки и носи бири, докато ти кажа – тпруууу!“
Аз, ко да прая – въртя палци, тихо мрат нервни клетки, стискам зъби и чакам. Се пак пазари си човекът.
След мен се нарежда ена върло грозна и върлинеста госпожа, дето ако ѝ кажеш „госпожо“, ше се обиди и ше каже ледено „Госпожица съм, нацуп!“.
Устните ѝ наблъскани по всички възможни способи в изкуството на удебеляването, подчертаването и изпъкването – избързват най-малко с трийсе секунди пред туловището и са препомпени като гума на ТИР. Има ено поне 14 атмосфери на джука!
В косата ѝ щъркел може да отгледа челядта си плюс малките на сестра му, пък и всичко е оформено като гнездо, което би улеснило самия щъркел.
Застава на пусия тоя добитък и не се втренчва в салатата от цвекло например, ами погледа ѝ се забива в свинската пържола в сос от топени джумерки и бахур. Чака нали, ама то е едно презряно чакане – пуфти, потропва с копитце и погледът ѝ не се отлепя от мръвката.
Идва ми редът и викам си – чай са проявя като жентълмеееен и защитник на правата на животните – ше ѝ отстъпя мойто място, нали се пак е от женски род.
Мацката зад щанда ме пита какво съм си избрал и аз казвам учтиво – „Нека дамата поръча първо“, а наум допълвам – „…че ше колабира от липсата на три кила мас на всеки кръгъл час“.
Сейно муха бръмна и тихичко пръцна – регистрира тоз патлангъч, че някой я пусна да се наплюска преди да ѝ е паднал холестерола, ама не отлепи влажен взор от месалака. Да си отвори устата барем едно „Мерси бе, да та еба!“ да каже – йооооо, брате!
„Уттуй, уттуй, уттуй и утунуй ми сложете и ена кола половинка“. Колата „зероу“, разбира се! Зер – здравословие да има във всичкия тоя самостоятелен банкет.
Напълниха ѝ една копаня, фръцна са тежкотоварно и отиде да плаща и тъпче.
И аз си зех супата, казахме си по някоя добра дума с момичетата зад щанда и се изнесох.
Ама още ме е яд, че не ѝ люснах супата на тупираната глава, като минах покрай нея напът за изхода.
Щото сега, тя ще си мисли, че каквото и да ѝ е, то поне излъчване има и присъствието ѝ е силно и завладяващо. Пък мязаше на нещо, дето Цецка Цачева и Константин Пенчев са заченали.
Друг път – никой път! Сяка жаба да си знае гьола!
Ние си отглеждаме демоните и ние си ги култивираме…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *