Яяя......

Пловдив ЕСК – разбор

Публикувано

Мислех да не се обаждам за Пловдив по много конкретни причини. Първо, обичам този град и неговите хора. Второ, познавам една малка част от професионалистите, които отговарят за целия проект „Пловдив – европейска столица на културата 2019“. Познавах по-голяма част, ама в процеса на подготовката по различни абсурдни причини всички те бяха удобно отстранени. Но един-двама от тези, които към днешна дата работят там обаче, са стойностни хора с вкус, отговорност и морал. Не исках по никакъв начин да ги карам да се чувстват неудобно, защото знам, че когато става дума за много пари и интереси, нещата, върху които можеш да влияеш, не са много. Трето, имам си и една много лична причина да съм винаги на страната на Пловдив.
Обаче…

Нека започна с уговорката, че този път във финалните надписи на спектакъла, представен за откриването, имаше само един-два процента български имена. Така че халтури за милиони явно могат да правят и чужди екипи, да не се самобичуваме неоснователно.  В този смисъл шоуто на диджей Шилер можеше да е напълно достатъчно – нямаше нужда да се подгрява с някаква фолклоромодернистична сценична шльокавица, създадена явно според туристическия интерес на чуждестранни майстори на визуални спартакиади. Дори с гордост мога да заявя, че през далечната 1986-та година гледах далеч по-смислен спектакъл в „Ханска шатра“ на морето, пък за Нептуновите празници да не говорим. Всички те бяха направени от самодейни български режисьори, не от международен екип.

В този пост е и мястото да отправя директна покана към кмета на Пловдив г-н Тотев да му подаря един напълно безплатен курс по етикет и протокол (на полза роду), в който да го науча например, че не се говори на ти на г-жа Мария Габриел, когато същата е в ролята си на еврокомисар, поканен да произнесе реч за откриване на толкова мащабно събитие. Това се налага по една елементарна причина – уважението към институциите и позициите, които съответните хора представляват публично. Да подвикваш на цял еврокомисар в национален ефир „Ела, давай да минеме от другата страна!“ не е подходящо, нищо, че неотдавна в качеството си на кмет си бил готов да заколиш две прасета на подопечния ти градски площад, нали.

Сега за кукерите. Няма лошо, даже имаше една половин минута, в която настръхнах. Тя премина обаче при първия близък план на отегчени мъже, които подскачат в пиянска разкекерчена редичка, явно неизлезли все още от ритъма на мокрото йордановденско хоро. С единствената цел да стигнат до края на страничните мостчета, където все така айляшката да се извият обратно. И след безкрайно дълго телевизионно и сценично време и никакво друго действие, да се изнижат с все ку-клукс клан качулките си нанякъде.

Изобщо, да ви кажа честно, беше ми жал за телевизионния екип през цялото време. Защото само си представях как тези хора седят в ПТС-а и се чудят какво да покажат на телевизионните зрители – клетия дим от машините, издухан от силния вятър като пара от устата ли, дребните фигурки на танцуващи хора, чиято хореография приличаше на гимнастическа разгрявка ли, миниатюрните живи сцени, в които всичко е мислено най-много като за мащабите на зала „Универсиада“ ли…

Рецитаторите. Млади хора, облечени в бели якета, на които нещо пишеше, ама не разбрахме какво. Премръзнали и ентусиазирани, говорят някакви неща в хор. Стана ми мило – припомни ми училищните рецитали, в които редовно участвах. После пък отстрани, май откъм четирите ъгъла на вавилонската кула за милиони, се издигнаха платформи с по двама рецитатора на тях. На страничната част на подовете им, разположени така, че да се виждат добре от публиката пред екраните на телевизорите, беше изписано www.stroyrent.bg. Ще го запомня завинаги, вярно е. Дано от „Стройрент“ са направили добри отстъпки за оборудването срещу тази реклама.

По едно време излезе хорът. Вярвам, че никой не си е правил илюзии, че пеят наистина. То и няма как – нито можеш да организираш звук за толкова народ, пръснат от четирите страни на един огромен квадрат, че и наоколо, при това на силен вятър, нито има начин диригентът да ги обхване всичките.  Пък и цветните ветробрани вероятно създават доста допълнителен шум, освен че карат цялата армия от певци да изглежда като разпасана команда спортни запалянковци, подготвени за мач в дъждовно време.

Електронната музика. Не беше лоша. Също ми спомни детството ми, когато за първи път видях подобно изпълнение – Жан-Мишел Жар и светлинното му шоу. Беше преди има-няма трийсет и шест-седем години. Точно същото.

Гайдите и Валя Балканска. Оффф… Най-хубавото нещо, което мога да кажа за тях, е да цитирам един пост от фейсбук: „През цялото време се притеснявах кулата да не излети в космоса, заедно с Валя Баланска“. Та и аз така. Е, поне извънземните нямаше да са изненадани – „Дельо хайдутин“ им е до болка позната и на тях.

Впечатление ми направи също преводът на думата „заедно“ на езици от еврозоната, които младите актьори от училището за сценични кадри рецитираха с плам. И на руски. За всеки случай.

Тъй като съм научена от моите учители по театър Николай Априлов и Антония Драгова, че на сцената всеки детайл трябва да се изпипа и най-малкото действие трябва да е професионално направено, нямаше как да не забележа мащабното местене на буквите, изписващи думата ЗАЕДНО. Под всяка от тези букви се инсталираха по двама човека, облечени в бяло и със същата изписана буква на гърдите. На някои от тях им беше по-студено от на други, та шапките и шаловете им почти се срещаха в точката на носовете им. Към тях с щурм се спуснаха и облечени в цветни гащеризони младежи, които трябваше да избутат буквите с все платформите им на колелца. Благодарение на телевизионните камери успяхме да видим този процес в най-спонтанната му аура. Отпуснати момчета на един крак, подскачащи от студ девойки, подухващи си топъл въздух върху ръцете, нелепо поклащане като в дискотека, когато още си пил твърде малко или те е срам…

Източването на цялата тази човешка маса от кулата също е сериозен организационен момент, защото тези хора трябва нещо да правят – не може просто да вървят пет минути! И какво какво да е това, дето ще го правят…ми айде пък да махат с ръка на публиката отдолу! Толкова е ново и невиждано това, толкова е оригинално и създаващо настроение! И така гледаш разпасаната цветна команда да се точи към изходите кой как може – по-ведрите подскачат, по-срамливите едва повейват с ръчица, а па тия, на които им е писнало на шапката, просто забързано вървят и видимо псуват на ум. За това, разбира се, не ни е виновна нито пловдивската организация, нито чуждия екип от творци, сътворили рецитала. Виновни сме си ние с типичната ни балканска темерутщина, според която „абе аре па ся и ше им се радвам на тия!“

Що се отнася до светлинното шоу, еееее, то ме впечатли. И също можеше изцяло да поеме откриването, без нуждата да се прави каквото и да е друго. Поне щяхме да си спестим усещането за художествена самодейност.

Истината е, че аз много исках това откриване да ми хареса. И с тази нагласа седнах да го изгледам на запис днес. Четейки коментарите, честно казано, очаквах да видя нещо още по-зле. Но и това по-малко зле, което видях, си е достатъчно зле. Защото всички знаем за какви пари става дума. И знаем, че това, което видяхме, първо не ги заслужава, второ, не носи нищо в дългосрочен план нито на града, нито на хората. Хубавите стари и изоставени пловдивски сгради, в които някога се е произвеждала култура, ще си останат призраци, докато перчещата се с временния си бляскав живот кула символизира мимолетната цветна заедност. Може би щеше наистина да е по-добре в края на спектакъла цялата светеща конструкция да се беше изстреляла в космоса. Така поне можехме да кажем, че сме финансирали първото в света изпращане на спектакъл извън земната орбита. Е, сега ще трябва да се примирим с факта, че видяхме как едни милиони просто изфирясват пред очите ни. И вероятно се материализират в нечии лични джобове, за които ПЕСК 2019 е само началото на хубав, многоцифрен и добре подсигурен от фалити IBAN.
Дано не съм права! А дано, ама надали.

Мария Касимова-Моасе

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *