Искра Веселинова

Победителите не ги съдят

Не знам дали и вие, драги френдове и френдки, сте във вечен конфликт с родителското тяло, но ние с баща ми сме просто уникални в това отношение.
Понеже и двамата сме дребнави, основното ни правило е:
„Никога не отстъпвай по време на спор!“
Каквото и да става, с цената на всичко, ти трябва да излезеш победител е спора, а ако не стане с аргументи и факти, извади мачетето и еби мама му на пейзажа. Спори се до последна капка кръв и туйто.
Подобна позиция неминуемо води и до следващото – ние умеем да бъдем подли.
О, да – как само го умеем!
Там, където свършват вашите най-подли помисли и деяния, ние с татко едва започваме. Вие вече финиширате с изплезени езици и тичате до най-близката църква:
„- Прости ми, отче – съгреших
– Господ ще ти прости, чедо! Кажи ми как съгреши?
– Ами прередих в бакалницата леля Йовка.
– Десет дни пост!“
а ние още само замезваме,така да се каже.
Та, заговаряме се за българската музика. Т.е. ние не се заговаряме, ами аз с простия си мозък, взех, че отворих темата. А при нас отвори ли се тема, не се затваря, докато патологът не започне „шшшш“ да затваря ципа на чувала с трупа.
– Татко – възкликвам лъчезарно – сещаш ли се за песента, дето вървеше сутринта, докато мъжо ни караше на работа?
– Не!
Аз не се предавам.
– Е, как не, като аз си я пеех с радиото, а Пламен каза, че такава хубава музика днешните, като разни Герита-Николинки, никога не могат да направят. Сега сети ли се?
– Не!
Тююю…
– Виж сега, чуй – и аз запявам с глас на млад, влюбен славей, който лее трели на разсъмване в трънливите клони на дивата слива.
– Какво грачиш тъй? – това е мъжът ми дошъл да развали пари.
Игнорирам го, защото треската за спор вече ме тресе и аз подскачам като пуканка на тиган.
– ТАТКО! ЧУЙ! – тук диригентът на „Ангелогласния“ може да ми целуне ръка и да се обеси на близкото дърво от яд. Много съм добра, хеле на високите тонове – „Радиото пускам против самотааа..“.
Георги Христов, ама не се сещам с Росица Кирилова ли беше.
– СЕГА СЕТИ ЛИ СЕ? – питам го.
– Не!
– Ама е хубаво – подхващам пак, а отвътре ми ври и кипи – че нашите радиа пак започнаха да пускат доста българска музика, нали?
– Не е вярно.
(ура, хвана се, сега вече се вкопчихме като сумо борци)
– Как не е вярно?
– Не е вярно! – отсича пак авторитетно – Само по радио „Стара Загора“ пускат българска музика.
– И как го реши това?
– Ами всяка сутрин в колата нали това слушаме?
– Това, че Пламен си слуша радио „Стара Загора“ и там пускат българска музика, значи ли, че САМО там я пускат?
– ДА!
Ах, ти, твърдоглаво човече!
– Глупости! Пускат българска музика по всички наши станции.
– Глупости! Навсякъде пускат само чужда музика.
– Не е вярно!
– Вярно е!
– НЕ Е ВЯРНО! Да не искаш да кажеш, че по националното радио не пускат българска музика?
– ДА!
– Татко, много си опак!
– ХА-ХА, аз съм бил опак.
– Да, опак си! Навремето Димитри Иванов в една статия описваше много точно хора като теб, които никога не си признават грешката и казваше, че това е типично за повечето българи.
– Много знаеш ти кой е Димитри Иванов.
– АЗ ЛИ НЕ ЗНАМ?
– ТИ!
Над нас започват да преминават кълбовидни мълнии, но кой ти има време да се занимава с подобни глупости.
– Мога дори да ти кажа къде и кога е роден – казвам хитро, докато тайно цъкам в „Гугъл“.
– Това и аз мога да ти го кажа – роден е 35-та година в София.
– НЕ! – кряквам тържествуващо -Роден е 32-ра в Асеновград.
– Не е вярно, роден е в София.
– Не е, бе, човек. Ела да видиш! – и свалям картите на масата, като му показвам Димитри Иванов в „Гугъл“.
Татко изпухтява презрително.
– Това не е Димитри Иванов.
– Как не е!?
– Не е той. Тоя е някакъв друг Димитри Иванов.
– Как друг?! Не виждаш ли, не го ли позна, ето му очилата! – вече крещя.
– Не е той.
Малеее, ще се лее кръв! Добре, че влязоха клиенти, иначе не знам!
Прибираме се на обяд. Аз, за да го ядосам, си тананикам „…моята усмивка, тъжно се стопява, радиото пускам против самотааа..“.
– Много хубава песен. – казва татко – Тая сутрин не я ли слушахме в колата?
Майкооо…Сега вече…
– Слушахме я – тросвам се.
– Много е хубава. Кой я пее?
– Янка Рупкина.
И от злоба отивам да му скрия любимото ножче, дето си остри моливите с него и си реже лютите чушчици. После навярно ще забележа, че и на мен ми липсва някоя вещ. Така де…

Искра Веселинова

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *