Искра Веселинова

Полет до Сингапур

Публикувано

Има една категория хора, които аз наричам „самодоволните“. Това са хората, които са имали късмета да се родят в добри семейства, да учат в хубави училища, да създадат „гнездо“ с човек от тяхната черга и да заживеят един спокоен, без лишения живот, в който всеки от съпрузите си кара собствена, при това доста прилична кола; през зимата са на ски, през лятото на море в Турция или Гърция; през пролетта се снимат на гондола във Венеция, на фона на жълти стени, кичести цветя и разноцветните необятни гащи на италианките, овесени да съхнат на слънце.

Тези хора работят хубава работа, взимат добри пари и много често имат само едно дете. Поддържат своя „златен стандарт“ и са много щастливи в малкия си, уютен свят. Жените обичат да бъбрят на кафе с приятелки и разбира се, никога не пият някакво си просто еспресо, в никакъв случай, те пият виенско кафе, фрапе или фредо; разговорите се въртят около „Видяно и чуто в МОЛ-а“; как учителката по английски се появила в магазина страшно неглиже, какво нещо е, ами видя ли ѝ телефона, няма ли кой да ѝ купи, да не се излага пред децата, Ели ще учи право, разбира се, като татко си, макар че дядо ѝ малко попримърка, е, да, искаше му се медицина, като него, нали знаеш-блестящ хирург, още го търсят, даже Чирков се консултира с него, Майчето завърши ли, ах, да, балет в Париж, прекрасно, прекрасно, ох, схваща ми се гърбът, как ми липсват онези чудесни масажи в Сингапур – направо на улицата, но толкова професионално, толкова ЕКЗОТИЧНО!!!…

Беше ранна сутрин…Беше много студено и мъглата пълзеше като мазно животно, надничаше зад ъглите, катереше се към прозорците и дишаше в тях с болния си дъх. На улицата около шестнадесет годишна циганка влачеше за ръка три-четири годишно момченце. То плачеше, по-скоро хленчеше с оня неприятен, отчаян детски хленч, когато са изтръгнали детето от постелята и са го помъкнали в студа навън. Хлапето беше само по блузка, но майката беше с яке.

Тя просеше, но не ѝ вървеше. Тогава вдигна детето на ръце и започна да го навира в лицата на минувачите. То се разплака. Някои ѝ дадоха пари. Тя продължи по улицата с малката си жертва… Тази сутрин ги видях пак. Поне се беше сетила да облече момченцето с грейка. То висеше в ръцете ѝ като обречена човешка дрипа, като плячка на тържествуващата мизерия – тази отвратителна хищница.

Това дете няма никакъв шанс. То вече е обречено. Не от раждането си, още от зачеването си. Сега, докато е малко е жертва, като порасне, ще стане немилостив като майка си. Няма да се образова, за Бога, за какво образование говоря, та това дете няма да хапне вкусна храна, няма да се види чисто и прилично облечено, няма да усети аромата на сапун и измита кожа, няма да се гушне в пухкава хавлия, няма да му прочетат приказка, няма да му изпеят песен, няма да го прегърнат, няма да го обсипят с целувки, защото го обичат, колко много го обичат! Какво да очакваме от него? Още един похабен човешки живот.

Някъде някой, отчаян от мизерията, се самоубива. И самодоволните настръхват. Как може? Защо не се е реализирал на трудовия пазар? Защо не е работил достатъчно? Защо не се е образовал? Защо е създал деца? Абе, защо просто не се е самоубил още като дете, да не ни разваля настроението и синхрона и да ни отклонява мислите от нашия си прекрасен живот? Ние как можахме да учим в езикови гимназии? Ние знаете ли на колко кръжоци сме ходили? Ами как учехме по цяла нощ за кандидат-студентските изпити? Питате ли ни какво ни е било, като нямахме пари за чанти „Гучи“ и си купувахме от обикновените магазини? И ние знаем какво е мизерия. Ние швейцарски шоколад опитахме за пръв път, като взехме първата заплата. Ами да!

Ех, хора, хора…Преди да съдим, да помислим. Не всеки е имал щастието да се роди в добра среда. Представете си, че вие бяхте родени в гето, ама от най- гнусните и долните гета, за които можете да се сетите. Представете си, че майка ви дори не знае как се казвате. Може пък и да не ви е дала име, кой знае? Баща ви е някакъв мрачен, вечно пиян тип, който бие всички вкъщи наред. „Вкъщи“ е колиба, която няма течаща вода, но пък има сателитна антена. Спите на пода, ядете на пода, играете в калта навън, понякога ви е много зле и горите, а в устата ви горчи, но никой не ви поглежда и ви минава бавно, но все още нощем кашляте тежко. Не знаете нито една буква, нито пък цифра.

Никога няма да влезете в училище, няма да си оцапате пръстите с тебешир, няма да получите грамота за старание, няма да участвате в училищна пиеса, няма да тичате по пистата, няма да целунете момиче. Първото момиче ще го насилите – грубо и грозно, както баща ви е насилил майка ви, когато тя е била още дете.

И това уплашено, ококорено, глупаво същество, което сега плаче под тласъците ви, ще започне да ражда като зайка всяка година. Отвън родата ще се налива с ракия и ще чака да види чаршафа. После животът ще ви повлече. Ще се чудите откъде да намерите пари за хляб. Ако още не сте се научили, сега ще се научите да крадете. Сутрин ще изритвате от мизерната постеля писукащото си котило и ще ги пращате да просят. И те ще хленчат по мразовитите улици. В същото време някъде някой ще гледа от самолета как слънцето облива Сингапур.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *