Ше си праЙм кот си искам

Посрещам новата…

Публикувано

Посрещам новата…ебеш ли я коя точно от сичките години беше.
Бил съм на четиринайсе-петнайсе – значи миналия век…майкоооуууу! Кога минаха тия години!?!

Сам съм вкъщи на село. Ваканция нали, ама точно преди ваканцията нашите разбраха, че съм с над двайсе неизвинени отсъствия – това още в средата на 1-ви учебен срок. Те, разбира се не знаеха, че реално отсъствията са поне пеесе, щото имах позната медицинска сестра, на която и тежка бременност да ѝ кажех, че карам щеше да го напише в извинителната бележка и щеше да добави остър мастит от себе си за всеки случай.

И нашите ми обещаха още преди коледите там, че навръх 31-и оставам вкъщи, а те отиват на Варната да карат Нова година с приятели. До три следобед така и не им повярвах, че ще ме зарежат, но когато сложиха варена кокошка и триблатова торта на задната седалка на москвича, придобих усещането, че аз тая Нова година ще я карам сам, без да бях чувал още за Кевин Маккалистър, Хари и Марв.

Обясни ми баща ми как, ако не си оправя поведението в училище ще прекарам всички предстоящи нови години по този начин, минимум докато изкарам казарма, москвича възпламени половината цилиндри и докато заработят всичките в ритъм, получавах наставления какво да дам на овцете, на зайците, на кокошките и как да процедирам в случай на ненадейно раждане на агне. И заминаха.

Заминаха, бе!
Отде туй доверие в мен, че няма да запаля къщата, да продам нивите и да отлетя към топлите страни, не знам. Сигурно вече са влизали във Варна, преди вярата в мен, че всъщност всичко това е един майтап и двамата се крият до табелата на селото тъпчейки кокошка с торта, да умре окончателно и аз да осъзная как, ама наистина съм оставен сам-самичък да посрещам хилядадевестотининабабаѝхурката година.

Не помня точно колко, но ревах и се тръшках докато ми протече ликвор и стомашен сок с пукната жлъчка от носа поради изчерпването на сополите. По едно време се съпикясах, казах си да се взема в ръце, тия същите ръце, дето бяха измазани до лактите със слуз и предприех някакви действия. Отидох и разхвърлях някаква храна на животните, барикадирах къщата и се заоглеждах каква поразия да свърша, че да ме запомнят те мене кога са ме оставяли сам баш на Нова година!

И лудо, без задръжки, без скрупули, без да ми пука от света, НАПЪЛНО ОТКАЧЕНО…аз реших да направя…кекс!
…или кифлички…или соленки…абе – кв’ото стане!

Сто яйца, три кила захар, две кила сол, брашно колкото поеме купата – а тя беше малко по-голяма от черно-бял телевизор „Юность“, тенджера кисело мляко и ела да видиш, како Минке – тука ли си, там стой!
И включих аз печката на хиляда и двайсе градуса да загрява и излязох да се изпикая в поникналия чесън – НАВАРНАШЕХОДИТЕ, САМШЕМАОСТАЯТЕ, А???

Прибрах се вкъщи след облагородяването на чесъни и луци и реших, че мога да обърна къщата наопаки – примерно. Разрових де що имаше шкаф, долап, чекмедже и ниша. И – о, следколедни чудесии! Откривам бутилка шампанско и коняк! Ей ся са напих и ше видите вий „Сам вкъщи“ преди още да е излязъл по екраните!
Само докато отвинтя капачката на тоз „Слънчев бряг“ и го подуша и бях качил до нула цяло и осем промила. Голям праз! Кола няма да карам тая вечер, а след като нашите ме открият на сутринта под произволен креват с пяна на устата, няма и да помириша шофьорска книжка следващите сто години. Ударих един здрав гълток и Новата хилядадвестотиниголяматазима цъфна пред очите ми. Още един и минах в новото хилядолетие преди Нова Зеландия и Бурунди или които там са първи по новите години.

Трябва да ви кажа, че у нас не се пие и няма един, дето да държи на алкохол, а аз явно наистина съм генетически от тоз баща и таз майка, на които им трябва една наздравица и главите вече са в космоса, затова след като надигнах шишето три-четри пъти, прокарвайки го с изветряла жълта лимонада и приключих адекватното си участие на тая планета, ако въобще до тук съм свършил нещо адекватно.

Помня, че излязох да полея отново чесъна, когато чух откъм двора измъченото мяцане на раждащ добитък. Дръпна ми се фъша! Знам, че оборът е някъде там и аз трябва да се довлача до него, за да асистирам ако работата се закучи или заовци, според това кой какво ражда, ама като не мога да гледам едновременно с двете очи в една точка, ко прайм!?

Ко прайм, ко прайм – прайм опити поне! Тръгнах в посоката на двора и без да усетя как стана, на втория метър вече тичах неконтролируемо подведен от краката си, които бяха заживяли автономен живот. Имахме една кайсия точно до пътеката към двора – начи, ако беше лятно време и имаше зрели кайсии, с тоя удар, който нанесох с главата си по най-дебелият клон, щяха да изпадат и кайсиите и джанките на комшийката чак! Във всеки случай ми изпада всичкия пърхут. Да, ама нали съм на черешата и една кайсия тука ше ме спре, ма друг път – краката ми хич не бяха се и спирали.

Нахълтвам рязко при овцете и розовите слонове и установявам, че на една или на един от тях му висят два крачета там, където обикновено не висят такива работи. Бързо – форцепс, скалпел, ножици и топла вода! Ха, няма ми я чантата, стетоскопа, въобще – няма ми оборудването за израждания!
Оф, кога ли пък съм имал такова!?

Запретвам ръкави или поне си мисля, че го правя и започвам да участвам дейно в процеса. Добре, че това не ми се случва за първи път и имам идея какво правя. Е, да – всички предишни пъти не съм бил на коняк с жълта лимонада и май шоколадови бонбони „Амфора“, ама пък в него момент имах куража да изродя бясна капибара заченала от амурски тигър. Овцата, това клето добиче, ми се довери изцяло, легна на една страна и се остави на милостта ми. Хванах крака, ръце, опашка и каквото там се подаваше от задната част на животното и опази Боже – след няколко минути в скута си държах един шарен опитващ се немощно да изблее фърфалак. Момче!

Натиках го в муцуната на майка му да си го припознае и изближе като една сериозна овца и преплитайки всички налични крайници, омазан освен от собствените си сополи и вътрешнотелесни течности, така и от овчи плаценти и родилни води, се заизмъквах някак си, защото имах спомен, че трябваше да пека нещо грандиозно с много яйца и брашно.

Не знам как стигнах до вкъщи, но поне този път избегнах дебелия клон на кайсията…най-вече заради това, че почти се влачих по корем..
Влизам, добре де – промъквам се извиващ се като смок през прага и първо ме лъхва гореща вълна от фурната, която бичи като самият ад, а онази буца, която замесих преди да тръгна…аз къде ходих точно!? Бе, ш’се сетя…
Та, буцата е утроила обема си и би се получила една много симпатична шейсе етажна торта, която обаче аз нямам никакво намерение да правя, защото трябва още сега да умра, на момента!

Речено – сторено! Добре, че ми е дошло някак си на акъла да изключа фурната, щото иначе снежната виелици, която се беше разразила по някое време, щеше и да разпръсне пепелта ми…
И умрях нали.

На сутринта, пропуснал и Нова година и убеден съм и края на света, ако беше настъпил междувременно, възкръсвам ничком на кушетката и се моля да умра, ама тоя път наистина!
Започва да звъни телефона и звъни така, че ако не спре още в тоз момент, ще се наложи да го глътна! Вдигам. Нашите.
Как си, що си, а-у, честита там годината, която е настъпила, ние ше изчакаме да спре да вали снега и си идваме. Да, да – добре.
Затварям слушалката и отварям очи. Тестото от снощи се е спихнало малко, но сега има плътността на гюле. Огромно гюле! Съвсем спокойно може да разбиваш планински върхове с него.

Не знам какво точно да правя, затова решавам да сваля тези гурели като чакъл от очите си на първо време. С плахи движения се придвижвам към мивката в коридора и тъкмо хвърлям две шепи вода върху лицето си, когато откъм пътната врата чувам – „Госпожо Славоваааа, госпожо Славоваааа…“
Сурвакарчета, възпитаници на майка ми от училище. Ам с’я!?
Бе, вашта леличка – ся ли намерихте? Рязко се смъквам на земята между мивката и шкафа до нея, за да не ме видят през прозореца. По мен има всякакви засъхнали сополи и гадости и това с което бях облечен беше хванало една приятна загоряла коричка. Ако се покажа в тоя момент и в тоя вид на децата със сурвачките, то у нас ни ше влязат някога отново такива, ни лазарка ше ни навести, ни караконджул!

Клеча, моля се да си тръгнат час по-скоро и се чудя дали ше имам време да разчистя тоя погром в къщата и по себе си.
Слава на времето и тогавашната липса на глобално затопляне, ама такава снежна буря се изви в този ден, че се наложи нашите да се приберат чак на 2-и, а аз успях да върна и къщата и себе си в що-годе приемливо състояние.

Изродих още една овца – близначета, допълних шишето с коняка с вода да не личи, че съм посръбнал малко и оттогава само да ми замирише на такова нещо и ми идва да си отрежа далака! Е, след години имах един неуспешен опит да се усмъртя с бренди, но за това друг път…
Айде, за много години!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *