Ше си праЙм кот си искам

Постосмомартенски букет…от Кауфланд

Публикувано

Това да отидеш в Кауфланд, в ден, в който осмомартенския им букет е обявен на някаква направо смешна цена спрямо цената на розата при конвенционалните цветари, която там гони сумата по сделката на Гинка с ЧЕЗ е нещо, което никой не трябва да си причинява…вече. Щото аз отидох и си го причиних.

Този сантимент, да ходя в Кауфланд дори и за най-елементарни покупки, някой ден ще ми изяде главата!

Колички няма. Единствената останала такава е обградена от баба със синя коса и червило цвят пембе. При опит да се доближа с пейсе стинки, за да я взема (количката, не бабата) тя изръмжава като карпатски вълк (бабата, не количката) и аз се отказвам. В друг ден вадя пушката за вещици, стрелям, почиствам оръжието и се оглеждам за още, като окото ми не мига, но днес е 8-ми – дори този синкав звяр има празник.

Пожелавам на бабката през зъби да е все така хубава и секси и влизайки през входа се натъквам на познат, който тъкмо ще освобождава своето шопинг ППС. Вземам го, благодаря и влизам в битка – евтините китки са в самото начало.
Аз за к’во се боря ли? Да мина през тях без тежки рани – ей за това! Тия увехнали рози, изнасилени зюмбюли и цветенца с латински имена давани им във времена на явно жесток недостиг на гласни букви въобще не са целта ми. Аз искам да стигна до хляба, сиренето и нещата от обща и основна необходимост.

Да де, ама първо ниво е зомби битката. Още в самата периферия на бойното поле съм приклещен от решен да се докопа до поруганите нарциси чичо и тьотка решена с цената на всичко да грабне розав зюмбюл.
Финтирам чичака, но матрицата подменя отпадналия играч с друг – тоя е плешив със заметнат върху плешивината кичур. (Знаете, такива похвати, като да покриеш плешив участък връз главата си с редки косици от тъч линията действат безотказно и никой не забелязва, че си гол като пищов отгоре – много е сладичко и точно този чичо е много сладичък)

Нямам време да се умилявам обаче – върху мен се изсипва цялото осмомартенско войнство и неусетно аз започвам да бедствам. В такъв куркапан съм се наврял, че ще оцапам кълките всеки момент, а в тоя миг заблуждаващият се за външността си чичо започва да хленчи – „Ох, крака ми, ох, крака ми!“

Аз умирам с два лакътя в бъбреците, коляно в лакинкса и нечий хигиенен нокът ровещ в слънчевия ми сплит, на него крачето му страда, моля ви се!
Крещя агонизирайки – „Спри да мрънкаш поне докато ме убиват бе, лигльо!“ и явно съм толкова нагоре във високия звуков регистър, че освен чичото, който рязко млъква, хватката около организма ми отслабва до степен да се свлека на пода освободен и да се извлека от епицентъра на отмененото засега местопрестъпление.

Ниво 2 – стани колкото се може по-невидим и бягай. БЯГАЙ!!!
Ще бягаш бате, ама как се става невидим!?

Влача се деликатно по корем в посока обратна на цялото това мазало и само мярвам по някой самостоятелно мяткащ се крайник подаващ се от него. Единствено проверявам да не е пък мой и да се отдалеча от него губейки шансовете да ми го пришият обратно и продължавам да се изнизвам. Тъкмо да направя рязък завой покрай купчина лук, когато безпризорно детенце ми тика под носа нещо от което отхапва и сладко млящи. Освен лигичките стичащи се от този биологичен (надявам се!) полуотпадък, комбинацията между тях и миризмата на потна и необръсната италианска подмишница идваща на талази от лука, предизвикват сериозни спазми у мен и съм на косми от това да излея съдържанието на стомашното си съдържание.

Изведнъж ръка с много пръстени и триста мартеници издърпва хлапето в небитието (на мен вече всичко ми е небитие) и аз отново мога да дишам…доколкото може да се диша около шест тона лук, три от които определено гният и са започнали този необратим процес около един и пейсе килото – сега е 0.39 стотинки, сешсе..

Вземам си въздух през устата, докато тихо скимтя и си давам сметка как сигурно изглеждам като гърчещ се червей и съм се сринал в класовата стълбица само с няколко елементарни щриха като опит за убийство посрецвом нокът забит в гърдите и малчуган наврял навярно наръфаната си багета с гауда в лицето ми.

Вече съм на разстояние достатъчно голямо от цветарската вакханалия, за да си позволя да се изправя и да размахам всичките си налични средни пръсти в нея посока. Не, че някой ми обръща внимание, но благородството ме задължава да го направя.

Покрай мен профуча служителка, явно запътила се да се прави на звероукротител – толкова беше нацвъкана с регалиите показващи фирмената ѝ принадлежност, че съвсем спокойно може да носи каишка на шията си с надпис „КАУФЛАНД“. Въобще и не изчаках да видя как я разкостват – допреди малко бях затънал до гуша в лайната там, сега бях поне на по-плитко. Исках да забравя всичко!

Вярвайте ми – не съм и предполагал, че мога толкова смирено да пазарувам в този магазин. Тихо и кротко – сиренце, хлебец, ориз, леща и беж Лиске да бягаме! Тук и днес в трето ниво сигурно колят с тъп и ръждив нож – друг път ще я играя тая игра.

На паркинга бях и редих продуктите в багажника, когато баща ми ми звънна и каза, че е забравил да ми каже за едно-две неща и да съм се върнел. Не знам да има тунели по магистралата в отсечката Варна-Невша, но точно тогава аз влязох в такъв и връзката прекъсна…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *