Сигурно сте забелязали, че зимните мъгли в градовете приличат на сивкава помия във въздуха. За разлика от белите памучески красавици, които пъплят из планините и низините. И които някак майчински завиват селцата, махалите и колибите на овчарите.
Изумително, почти фантастично е, да спреш на някой връх, на брега на паднала гъста мъгла и от недрата ѝ да слушаш как пролайват кучета, кукуригат петли, как се чува звън от удряне на нещо или прокашлянето на инатящ се в тютюневата си любов пушач.

Времето навън е никакво – обичат да казват хората с кафе пред големите си и ярки телевизори.

Времето е гъбено казват гъбарите, докато нахлузват ботушите си.

Времето е пивко – казват селските мъже, които от сутринта се уговарят в чия плевня или маза да се съберат на обедно вино.

Времето е за гости – пиша тук аз, докато печката на дърва пука доволна зад гърба ми като доведена до радостни хрипове жена.

В такова време да ми дойдете на гости! Когато черен хляб с подправки се пече във фурната, когато гъбникът в тигана става за минути, а сладкото от пъпеш и ябълки може да овкуси хиляди кафета, без да свърши.

В такова време да ви пратя на „лични съобщения“ GPS координатите на къщата си, за да дойдете в „работилницата“ ми за изречения! Само поискайте! Защото автографите от родилния дом на една книга са несравними дори с тези от шумните градски премиери. А кафето на раздумка може да се сравнява само с онова, което се вари сутрин до самата плантация, някъде в колумбийските Анди.

Чакам ви. Наистина!
Докато си пиша в мъглата между мъглата и печката…

Николай Илчевски

(Най-хубавата книга – „Записки от селската кръчма“ можете да си поръчате от Издателство „Алитеа“ или свързвайки се директно с автора.)