Яяя......

ПРЕДЧУВСТВИЕТО НА ВЕЛИЧКО

Едно време на село имахме котка Величко – сив, та чак син, с дебел козяк, тлъст на октопод.

Страшно мързелив беше – мишка да мине пред устата му… прозява се, врабче да пасе до него… нехае, само лежи и яде, а ако го видиш да ходи, значи е бил по нужда. Защо кучето ни Поля изпитваше ужас от него, така и не разбрахме, а е чистокръвна немска овчарка от две други породи.

Инак Величко беше много умен – кажеш му да дойде и той наистина идва след час-два. Децата много обичахме да го мачкаме, а той добродушно чакаше да го оставим на спокойствие (понякога дори заспиваше, когато го теглехме за ръцете, крещейки кой първи да го прегръща). Даже в леглото беше джентълмен – мъжките котки го заобикаляха от три двора, а женските винаги му даваха – истински Джеймс Бонд.

Един ден се връщам от охльобер (даже хванах няколко гъби), майка вика на вратата, че Величко изчезнал. Как изчезнал!? Той никога не е излизал от двора, а в къщата не влизаше дори и в най-злия студ… обичаше това, което беше нарекъл свой дом. Събрах другите хулигани и момичетата – започнахме да го търсим. Няма го.
Чичо Гошо вика, че мръсни хора са го отровили. Другите реват, аз пък не вярвам.

На другия ден се сещам нещо. Кучето изпитва страх от Величко – ще го разходя из улицата да проверя за реакция. Още на съседката почва да се дърпа – надушила го е наша Поля. Прибирам кучето и се връщам. Чукам бесен на вратата: „Бабо Кузи, връщай си ми котката!!!” Старицата излиза: „Каква котка?” „Моя Величко – един рунтак. Знам, че е тука.” Бабата призна, но ме помоли да го оставя за една седмица, докато се върнел синът ѝ от чужбина (вече не помня баш откъде). Съгласих се, дожаля ми за жената. Видях си мачъка, така силно го стисках, докато ми ближеше муцуната.

Следващата вечер у тях стана пожар – ръчни помпи, кофи, маркучи от комшиите… горе-долу спасихме къщата. Бабичката разправя как не усетила дима, но нещо я събудило (може би Величко). Взела го и избягали. Държи го като бебе в ръцете си. Изтръгвам го – на гърбината има голяма рана от изгорено. Мълчи и мига. Чрез изнудване и яко рев принудихме всички родители да съберат пари за ветеринар, а то беднотия, братче (пък и през тия години ветеринарите ходеха само по свинете). Докторът свестен човек излезе – слага му прахове, превързва го, инжекции… Викам на мачъка: „Кажи бе, Величко, какво искаш, каквото кажеш, приятел… само кажи…!” Той измяуква… ама като не му разбирам…

Величко умря. Мъчи се два дни. Искаше да си отиде. Погребахме го на двора в една метална кутия с единствената му играчка – малък дървен кокал. Целунах го по главата… Много плаках… Какво ли е предчувствал, за да се пренесе при старицата? Дали е осъзнавал…

Всъщност защо казваме само за оцелелите от болести, че били силни и смели? Нима тези, които си заминаха, не бяха!?

 

Повече от Великана Никола Крумов – ТУК или в най-близката книжарница!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *