Послепис

Приготвяйте се – ще ви водя на оперета..

Публикувано

Дами и господа, лейди енд джентълменс, мадам е мосьо.
Аз например, може да ви изглеждам като човек, който е обрисал всички концертни зали в Европа и България, да ви блъскам на субект обрисал де що има театрална постановка, оперно представление, оперета или сбирка по литературно четене на Чосър и Бодлер, да създавам впечатление на влизал и излизал във и от всеки музей и едва ли не говорещ си на „ти“ с пазачите и кураторите там, но всъщност съм твърде бос като посетител на световни, национални и местни културни мероприятия.
За чий културен чеп го пиша това ще ви обясня по-долу.

Следя с голям интерес бурята в чаша с вода, която се вдигна и все още не е утихнала покрай учителката Лидия Булева, която казала на учениците си в клас, че не вярва човек да е стъпвал на Луната.
Абстрахираме се за момент и от двете твърдения – това, че човек е стъпвал на лунната повърхност и че не е.

Изключително разкостване на учителката, изключително!
Бащата на едно от децата като разбрал какви ги е говорила тя и хукнал да иска обяснения от директорката.
Аз, разбира се не знам дали този баща хуква всеки път към даскалото, когато синът му сподели поредните лоши думички, които е научил в клас или в училищният двор, или пък, когато синчето му достави информация за някаква несправедливост в училище – тези неща са всекидневни, знаете, но щом синковеца изтърсил теорията на учителката си за Луната и той веднага изтърчал да иска обяснения.

Не виждам някой да се интересува от тази учителка като педагог по принцип – добра ли е, лоша ли е, способна ли е, дали учи подопечните си, освен на материала в чиято област е специалността ѝ и на това да бъдат и добри хора и т.н. и т.н.

Слушайте сега…

Аз, по времето на средното си образование, от понеделник до петък пребивавах в общежитието към техникума, където учех.
Честно казано, това „от понеделник до петък“ звучи малко изнасилено, защото всъщност срядата ми беше „дежурна“ за бягство от училище и прибиране на село, но историята за това е съвсем друга тема, която ще разкажа, с повод или без повод, друг път.
В това общежитие за нас, гимназистите – ако мога така да се изразя за пишлигари учещи в техникум, се грижеха специално подбрана китка от нощни възпитатели, набирани по метода на Хитлер, когато си е окомплектовал близкото обкръжение от кръвожадни фашаги.
Представете си мъжки доберман от еврейско потекло с прищипани тестиси на служба при Гьобелс… Е, нямахме нищо по-малко злобно за възпитател!

Бяха все жени, мисля, че се подразбира от сравнението, макар да давам за пример мъжки доберман.

Едната заключваше общежитието още преди слънцето да е помислило да залязва, другата идваше да ни гаси лампите по стаите буквално секунда след часа, в които те трябваше по правилник да се гасят, третата държеше да ни проверява домашните и да ни изпитва по всеки предмет в часовете за учене на уроците, нищо, че беше преподавател по философия, а аз например от два до три да се опитвах да накарам три различни сили да въздействат на някаква глупава греда и да изчисля кога на тая греда ще ѝ писне разни сили да се гаврят с нея и ще напусне учебника по Механика със скандал. (Това с Механиката е една друга убийствена история – ще я разкажа непременно!).
Едната от възпитателките пък мъкнеше малката си щерка със себе си следобяд и на мен направо ми идваше да му извия врата на това лигаво дете!
Абе, всеки луд с номера си, като и ние, обитаващите общежитието тийнейджъри не падахме по-долу, но това пък вече ще бъде една друга, трета история.

Ще се спра за малко повече на даскалицата, на която задача намбър уан ѝ беше да го играе Загасителя на лампите по стаите в 22:00.
Госпожа Николова. Свилена Николова.
Възедра дама, с очила и строг поглед, от който ти се дръпваше лайното чак.
Но най-неприятното знаете ли кое беше? Това, че Свилена Николова беше съученичка на майка ми. И си поддържаха редовна връзка като две влюбени птиченца.
Прибирам се аз във вторник вечерта, като твърдя пред нашите, че сме в еднодневна грипна ваканция (и това в края на май месец, когато плажовете във Варна вече са претъпкани – дори идея нямам как ми е хрумвала такава тъпа лъжа), а в сряда, в късния следобяд, когато вече стягам багажа да се връщам към Варна, съвсем за малко се разминаваме с писмото на госпожа Николова, което тя е седнала и е написала на майка ми още докато съм търсил на кой коловоз е влака за Невша и в което писмо ѝ обяснява какъв долен лъжец съм и как съм липсвал от учебни занятия цял ден.
Ако всичко това се случваше в наши дни, при тези технологии със смартфони, мартфони, камери, мамери и прочие, аз щях да съм на денонощен лайф, а нашите да ме следят на 100 инчов екран.

И така. Госпожа Николова си беше чиста проба кучка, и не става дума само за лампите…обаче (както казва един приятел – винаги има „обаче“) един ден тя ни събра повечето от живущите в общежитието и ни предложи да ни заведе някоя вечер… на оперета, моля ви се.
Нали се сещате как възприехме идеята ние, 14-15-16 годишни пишлемета-пубери, за които тя звучеше като – хайде да ви водя във фабриката за производство на макари за шиене и шапки за баня за бабички над деветдесетте.

Ма, каква оперета ма, оу!?
Ми, „Царицата на Чардаша“ на сцената на варненския театър „Стоян Бъчваров“, ето каква.
Подърпахме се, посъпротивлявахме се, поподигравахме се и като разбрахме, че тая Царица почва в 21 часа, продължава два часа и после още поне час прибиране – съответно ще си легнем след полунощ, а това при дежурен нощен възпитател Свилена Николова се равнява почти на купон с алкохол и проститутки и взехме, че приехме идеята повече от радушно.

Не помня почти нищо от спектакъла, ако мога така да го нарека, това все пак се случва 95-96-а година, но чудесно си спомням емоцията от тази вечер.
Беше нещо великолепно, нещо, което може да изпиташ само, ако отидеш на оперета или нещо друго от този род.
Всички бяхме така. Някой ни заведе и ни даде възможността да се докоснем до истинското изкуство. До това да поглъщаш със сетивата си толкова прекрасен ансамбъл от звук и картина случващи се пред очите ти, че да ти се иска той да не свършва.
Не си легнахме до три часа сутринта. Събрахме се в „телевизионната“ (така наричахме стаята с телевизора в общежитието) и обменяхме впечатленията и емоциите си до малките часове. Госпожа Николова седя с нас и активно участваше в така създалата се културна дискусия.

Знаете ли…каквото и лошо да съм казал или написал по-горе за Госпожа Николова – оттеглям го!
Имал съм толкова много учители и възпитатели и всички те, с много малки изключения, освен че ме научиха на някакви училищни неща (повечето от които съм забравил), ме научиха на толкова други, които няма да забравя никога.
И въобще не ми дреме, каква част от тях вярват или не вървят, че Нийл Армстронг е стъпал на Луната. Даже като се замисля (това ще бъде някаква четвърта история за по-нататък) повечето ми даскали бяха толкова шашави, че това с Луната биха го схрускали като скакалец (ох, и такава история имам с един даскал…).

Голям скандал, няма що – ей го ТУК!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *