Искра Веселинова

Приключенията на Искра в постапокалиптичната Билла*

И друг път съм имала повод да коментирам с неприязън и недоволство тружениците на „Билла“. Тази вечер на два пъти се сблъсках със скудоумие, почти достигащо моето собствено, а аз, както знаете, не се давам лесно на другите тъпунгери и винаги ги водя с едни гърди.

Има значи една голяма-преголяма табела, на която пише: „Ала-бала, туй-онуй, кебапчета на прИмоция“.
Моят любител на силните усещания свързани с гъби веднага вика: „И аз искам кебапчета“.
Има си хас ти да не искаш!
„И да ми купиш от мойте цигари, ако няма от тях, ми вземи от ония, дето ги пушех преди, а пък, ако и от тях няма, ще пуша от твоите“, на което нахалство аз му показах средащен пръст. Започвам с това, че по-умрели домати от тези, които видях в „Билла“ може и да има, ама надали. Цените им обаче хич не бяха умрели, а бяха, как да кажа, едни такива жизнерадостни и предполагащи, че моята скромна особа е влязла в магазина с хубави надиплени стотачки в джоба. Даже за миг се подведох и си бръкнах в джоба, ама намерих само стара запалка, която отдавна не пали, монета от две стотинки и парче хартия с неясно потекло.
Направи ми впечатление също така, че разните филета-милета и луканки-муканки, дето ги продават нарязани, са се извили от старост и са заприличали на чехличките на миниатюрните средновековни китайки, които са си стягали инквизиторски ходилата, та да могат китайските поети да наричат крачетата им „прелестни лотосови цветове“ и да им посвещават цели поеми. Аз китайски чехлички не ям, затова отминах това „изкушение“.
И ето ви я топлата витрина, ето ви ги скарите, ето ви и един огромен ханш, който е заел цялото ми жизнено пространство и иска нещо да яде, но си тръгва разочарован, защото няма какво. А няма какво, защото скарите са студени като сърцето на Меркел. До скарите са наредени на спретната купчина безброй тарелки със сурови кебапчета. Но няма кой да ги опече. А няма кой да ги опече, защото двете повлекани, на които е възложено да поддържат огъня и да въртят кебапчетата, откровено мързелуват и при вида на самотния си клиент (аз), веднага си намират работа – едната започва да бърше несъществуващо петно с несъществуваща бърсалка, а другата се надупва и се прави,че подрежда нещо.
Разбира се, аз съм врял и кипял боец на тихия фронт на пазаруването и тези двечките не са познали просто.
– Извинете! – провиквам се.
Тишината вали във прозореца…
– Ехо! – започвам да се държа на границата на простащината – Ехо, бе!
По-дундестата от повлеканите ме поглежда със странно мътни очи. За миг си помислих, че е преуморена, но по-скоро си има вроден поглед на съсел.
– Искам кебапчета – заявявам твърдо.
– Нямаме – отвръща тя също така твърдо.
– Как нямате? Зад вас има цяла купчина.
– Има, ама не са опечени.
Засмивам се ехидно.
– Това – казвам – се вижда и с невъоръжено око. Въпросът е защо не са опечени?
– Защото няма клиенти – заявява повлеканата.
– Няма клиенти, защото не печете кебапчетата, а не обратното – ставам все по- ехидна.
Съселът мълчи нацупено. Тогава забелязвам, че има пет кебапчета, които изглеждат прилично и са опечени. О, чудо! Алилуя! Взимам ги и се пръждосвам, както със сигурност са си мечтали двенките. После виждам друго същество, което разбърква всички салати с една и съща лъжица, а ги разбърква, защото са хванали кора и са замязали на напуканата почва в някоя пустинна местност. А с една и съща лъжица, защото съществото го мързи да мие и други лъжици. Навсякъде лъха на мърлявщина, на некомпетентен и мързелив персонал, при това – недостатъчен. На мен ми е ясно защо е така – защото работодателите-хитряги искат с трици маймуни да ловят. Искат да не плащат, а да получават труд и печалби. Освен истински маймуни обаче, май не са получили нищо друго.

Искра Веселинова

 

*Заглавието благодарение на Крум Крумов ?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *