Виктория Тинтерова

Принцесата от софийския двор

Публикувано

Дворът 3

Сградите, които пазеха Дворът от любопитни погледи, децата от чужди хора, дърветата от шума на тролеите, бяха различни. Само по едно си приличаха – всички бяха пълни с деца. До нашата кооперация, отляво на кухнята, съседната сграда излизаше напред, така че от нашия балкон се виждаха прозорците и балконите на поне 15 кухни, в които закусваха, обядваха, вечеряха, 15 семейства. С малки, по-големи или пък съвсем малки деца.

През топлите дни вратите бяха отворени и се чуваха нестройни разговори, музика, усещаха се всякакви миризми – на печени чушки есента, на задушени пресни картофи с копър и чесън през пролетта и на пържени тиквички през лятото. Сутрин, по едно и също време – времето за ставане, закуски и тръгване на училище, се чуваше: в 6:45 – няня-ня-няя, ставайте дечица.. и приказка. Не ги обичах тия приказки, бяха много кратки и някак недовършени. После слушах разкази за партизани в „България, дела и документи“ в 7:15, а на тъпото мляко отгоре му се образуваше гаден каймак… и филия с нещо на нея. Ма как толкова рано да ядеш, бе, Боже?!

Докато мама се щураше из стаите, млякото биваше излято в мивката, а филията, нахапана от едната страна – фърлена през балкона. Първите пъти, в които ме оставяха да закусвам сама, докато се изпедепцам в лъженето, неизвестно как, мама разбираше за съдбата на филията, караше се много, сърдеше се и ми мажеше нова. Чудех се, бе тая жена как ги разбира тия работи, сигурно е магьосница…. В един момент стоплих, че филии не се изхвърлят в кофата под мивката, а през балкона. Великите открития така идват – изведнъж.

Баща ми пък се беше вманиачил да ям мед. Първо опита с рибено масло, но срещна такъв гръмовен и категоричен отпор, че го смени с мед. Имаше тогава едни тубички с мед, пластмасови, полупрозрачни, с едно мече. Татко ми изтискваше в устата около 3 см направо от тубичката. Ах, как го мразех това. Медът рано сутрин ти гъделичка непоносимо небцето и залепва по устните. След години, скоро беше, му казах как ненавиждах това упражнение, а той най-невинно рече:

– Ми що не ми каза, бе детенце?

Родителски работи.

Когато се върнех от училище, първата ми работа беше да обядвам под зоркия поглед на баба. Тогава се говеше по план. Например – в понеделник – грах с телешко, вторник – телешко със сини сливи … В четвъртък /или някъде там/ баба приготвяше за обед пържени картофи и варени кренвирши с горчица. Обожавах този ден! Щото, представете си картинка – дете и пред него чиния с телешко със сини сливи?! Картината предизвиква и до сега тъжни вопли в душата ми, а за тогава да не говорим. Ама баба стриктно следеше за изпразването на чинията, така че номера с мивката беше напълно неизпълним. Та, веднага след инквизицията с обяда, се мятах на балкона. На третия етаж на съседната кооперация живееше Мими. Начи, това е два етажа под мен, вляво, така, че имах идеална видимост какво прави Мими и кога мога да ѝ свирна, че да излезем. Сигнала ни беше от „Аз чакама, чакам вече чааас“, разбира се. Мими се озоваваше почти веднага и двете заедно ходехме да свиркаме на Вики Димитрова. Тя живееше в единствената останала къща, в края на двора. Стълбището им беше дървено, със стъпала, леко хлътнали и изтъркани по средата от хорските крака.
Балконите на къщата бяха много големи, с красиви, дървени прозорци, а отстрани се виеше бръшлян. Понякога носехме с нас одеало, стари съдове за хранене, лъжици, кукли и си играехме на къща. Правехме кюфтета от кал, салата от трева, наказвахме куклите, когато не слушаха, а после ласкаво ги утешавахме, ходехме на работа и като се върнехме лягахме да спим… понякога играехме на ластик, или пък на народна топка с момчетата.

С нас винаги се моткаше и Джоко Манджата. Манджата беше малък, доста по-малък от нас. С една глава поне. Когато бе студеничко, баба му го нагласяше с бомбенце и балтонче, а когато беше топло му обличаше късо, кожено, тиролско панталонче с тиранти с еделвайс. Те живееха на партера и ние имахме чувството, че бабата прескача балконския парапет с един скок, щото изникваше от нищото, изведнъж, точно в разгара на играта, когато Джоко Манджата ни беше дете и го слагахме да спи. Та идваше бабата-атлет с филия в ръка да нахрани Джоко. Той играеше, а тя, приведена на две го преследваше с филията. Когато едната филия свършеше, бабата с ракетна скорост и известно вълшебство се появяваше с втора, така че около час Джоко непрекъснато дъвчеше. От там и Джоко Манджата. Джоко всъщност беше Жорко.

Когато ни омръзнеха игрите навън, отивахме у нас и играехме на принцеси. Всичко влизаше в употреба- покривки за наметала, роклите на мама, на баба скритите, страхотни шалове… Шаловете бяха няколко – един черен, със златни, сърмени нишки и ресни, един зелен, вълнен, плетен на една кука, много голям и красив, имаше копринени, шарени… За тия шалове отнасях много скандали и забрани за гледане на телевизя, обаче си струваше, да ви кажа.

Веднъж извадихме всички комбинизони на мама, тогава жените носеха комбинизони – красиви, дантелени, цветни. За да ни станат ги набодохме с карфици. Когато ни писна, старателно ги прибрахме обратно. След седмица, мама поиска да си облече един и като го извади – о, ужас, карфиците пораздрали тъканта и оставили ръждиви следи. Забравили бяхме да ги махнем. Мама не се разсърди за мое огромно учудване. Не се сърдеше и за покривките, нито пък за шапките….Но когато ѝ счупихме пружините на официалните обувки с тъъънички токчета, ме наби. А обувките бяха бежови, лачени, много остри, а токчетата бяха с налчета, от Сирия донесени от чичо. Като ходиш издаваха един прекрасен принцески звук – е как да не се пофръцкаш с тях, а?!

Повечето кефове в живота са съпроводени с известен риск да те шамароса някой или нещо….

Виктория Тинтерова

One thought on “Принцесата от софийския двор

  1. Ехааа, много си запомнила приятелко от детските години. Даже стъпалата на къщата са те впечатлили. Аз пък помня розите и люляка под които слагахме “спомените”, помня ореха и черешата, които беряхме още зелени, помня пейките с железни надстройки на които седяхме, или висяхме с главите надолу. Попският двор, който палеше любопитството ни. Помня белите коси на баба ти. Децата, с които продължихме игрите и след като ти безвъзвратно се премести някъде.
    Поостаряхме. Забравила съм, че заради моята баба ми казвахте Димитрова. Сигурно и други хубави и важни неща съм забравила.
    Жалко е, че нашите деца не са готвили кюфтета от кал, за внуците не ми се мисли.
    Поздрави
    Вики
    p.s. Резултат от корона атаката и принудителния престой в къщи отприщи спомени и желание за споделяне.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *