Искра Веселинова

Природата си знае работата…

Публикувано

Банално начало, но времето е наистина прекрасно. За Трифон Зарезан обаче си е рано, няма какво да си кривим душите, рано е, Природата си знае работата. Нашите предци са имали повече акъл от нас и са съобразявали празниците с нея, а не обратното. Защото обратното е невъзможно – не можеш да вкарваш Богинята-Майка в твоя тесен човешки калъп, тя ще пръсне калъпа.

А тя умее да бъде нежна и ласкава, и отвратително, извън всякакви рамки, жестока. Но самомнителното насекомо Човек, което лази по красивото ѝ злобно лице, си мисли, че от него зависи прекрасният и зловещо- правилен цикъл на същствуването ѝ. Разбира се, ако реши, Тя ще изтрие насекомото с едно перване на изящния си показалец. Но насекомото зарязва лозя и вие тромави хора, или пък се разхожда из притихналите градове, вдишва свежия, почти пролетен въздух, пие кафе на центъра и оглежда с ленив интерес другите насекоми, които щъкат наоколо.

Старият човек, който всяка събота и неделя свири на акордеон, е седнал на напечения от слънцето тротоар. Спрял е да свири преди часове – уморен е, очевидно гладен и никой не му обръща внимание, пластмасовата кутийка за монети е отчайващо празна, като душа на богаташ. Издялал си е бастунче от някаква жилава пръчка. Сърцевината на дървото е още зелена, още е жива. Старецът зачуква настоятелно и отчаяно с бастунчето в краката ми: „Дай двайсе стотинки, за Бога, дай двайсе стотинки, дай, за Бога, дай за хляб!“ Гласът му се начупва и от гърдите му заплашително се надига плач. Оставям му монети и той се преобразява, гласът му става ведър и щастлив: „Бог да ви благослови, бъдете здравички и щастливички!“

Малко по-късно, докато простирам пране и мъмря Чочо, че не слуша и къде се вре, ей сега ще яде чехъла, внезапно отдолу зазвучава акордеонът на стареца – човечецът го разтяга докрай, звукът е силен и мигновено превзема мързеливо притихналата улица, песента е непонятна, но завършва с нещо като ридание издън душа. От този напев ми настръхва косата и изведнъж ми става много студено, макар че слънцето се излива щедро отгоре ми. Страх ме е, страх ме е, страх ме е!

Природата изпъчва едрата си гръд и извива съблазнителния си хълбок в градинките, където вече бръмчат подранили насекоми. Дръвчетата се кокорят, вдигат доверчивите си ръчици – клони към небесата и се радват на топлото.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *