Много ми е хубаво вечер, когато навън дъждът се е превърнал в ситна мъгла и само един-два прозореца светят като самотни фарове от далечни острови, да допра нос до замъгленото стъкло, да духна и да си направя кръгло „прозорче“.
Някъде пролайва куче. Уличните лампи мъждеят. И вече никакъв звук. Няма дори и коли. Не се чуват човешки стъпки.
На печката простичката зеленчукова чорбица, подправена с рогата мерудия, изпуска вълшебен дъх. В тигана подскача суджучец. Ако пък и във фурната печени картофки разпукват ароматна кора и в меката им сърцевина се топят парченца масло – какво по- хубаво от това?
А край трапезата са наредени и сладко примляскват любимите хора. Слагам, вдигам, поскарвам се на някого за нещо, а ги обливам с любящ поглед.
Чочо е вирнал крак и демонстративно си ближе задника точно под носовете им. 😄
Благословена е трапезата, когато е изпълнена с любов!