Искра Веселинова

Простичките неща?

Мъдреците обичат да казват: „Радвайте се на простичките неща“.

Принц Сидхарта Гаутама е велик пример в това отношение, след като се е отказал от престола в малкото си царство и е поел по пътя на отшелничеството и аскетизма. Той се е вглеждал в хората и е търсел просветление.

Аз също се вглеждам и търся нещо, което да ме примири със света. Предполагам, че повечето хора се чувстват точно така -живеем на фасадата, правим едни и същи делнични неща, живеем, сковани от догми и съобразяващи се с обичаи, с очакванията на другите, с традициите и рутината.

Зад фасадата са тежките и страшни въпроси:
Защо има зло? Защо се нараняваме един друг? Защо не може всичко да е устроено така, че да няма страдание? Никоя жива душица да не страда нито миг, да не се мъчи, да не я боли? Ами, ако може? Какъв е смисълът на страданието и има ли то смисъл? Възможно ли е да сме просто част от хранителната верига, без нищо повече, без надежда, че душите остават вечно живи?

Това не са приятни сутрешни теми, докато отпивам глътка кафе и си правя планове за деня. Планирам подреждането на рутината. И се сещам за кадрите, които хората обичат да качват -малки деца в Камбоджа да речем, които със слабите си ръчици копаят по цял ден или вадят цвекло (или каквото е там в тази екзотична природа) и нашите българи се прехласват: „Ето, научени са на труд, а нашите мързеланковци спят до обяд“.

Това не е труд, бе, хора, това е онази, страшната рутина, от която почти няма измъкване. Това е да живееш като скот, като насекомо, като пчела-работничка. Цял ден едно и също. Всеки ден. Цял живот. Всеки ден крачиш по същата, утъпкана от родителите ти и от техните баби и дядовци пътека.

Всеки ден посрещаш изгрева на едно и също място и изпращаш залеза пак там. От люлката до гроба – все същото. Насекомо в неговата си екологична ниша. А по широкия свят има толкова неща, толкова хора, толкова красота. И пак страдание. И пак рутина. Рутината на офис-служителя, който цял ден щрака на компютъра в кибритената си част от голямата зала; на механика, който цял ден лежи под търбусите на колите, омазан с масло; на жената, която чисти скариди по 14 часа на ден и се прибира, уморена до смърт, овоняна на развалена риба и с гаден вкус в устата, а в портмонето ѝ лежи мизерният дневен надник.

Благословени са хората на изкуството! Тяхната висока сензитивност се компенсира с възможността да изразят душевното си просветление. Кой им е дал този прекрасен дар, съвършен като сладък плод? Имат ли го всички, или обществото ни наистина прилича на кошер или на мравуняк и всеки е роден с определено предназначение, скован от него и е невъзможно да се измъкне от тези невидими окови?

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *