Искра Веселинова

Простотията среща простащината

Простотията, казват, взела ужасяващи размери и а-ха, да погълне България.

Ма тя ни е погълнала, бре!

Туй, дето го виждате наоколо си, е вътрешната страна на корема на простотията. С умерено темпо и без да се бърза, скоро ще стигнем и до гъза. То дори не е простотия, а е простащина и то дори не е проста простащина (ехеее, де да беше), ами войнстваща простащина.
Тя настъпва, организира се в групи, стяга редиците и напада, а ние зяпаме като балами и се чудим откъде ни е дошло.

Леля ви Простащина се прояви и днес по особено грозен и много опасен начин.
Излязох от магазина и запъплих и аз сред мирно пъплещото множество, което мъкнеше торби, чанти, кошници и мрежи с покупки. Мравешката ни редица се извиваше под стария орех, който милостиво разперва огромните си клони и носи прохлада с листата си. Две момченца си играеха под ореха. Идилия.

Нарушена внезапно и страховито от огромен снаряд под формата на диня, който излетя от нечия тераса, прасна се в короната на ореха и се доразби долу. Орехът спаси децата. Спаси ги от някакво умопобъркано, гнусно, зло Нещо, което, за мой ужас, живее в нашия блок.
После Нещото метна и някаква бутилка и накрая- торбичка с отпадъци. През терасата. За по-лесно.

То ще да е същото Нещо, което често пъти сутрин пак мята снаряди – хвърля си боклука директно, като се цели в казаните, но де улучило, де не.
То е същото Нещо, което обича да пикае в пощенските ни кутии и на стълбите. Което на няколко пъти се изсра на стълбите. Което толкова пъти открадна крушката от асансьора, че накрая домоуправителят се принуди да сложи някаква решетка, която се отваря по хитроумен и известен само нему начин. (Вметка – понеже често употребявам думичката „нему“, наскоро едно Нещо ме попита кой или какво е Нему; може би се е сетило за капитан Немо, ама едва ли -Нещото не чете книги. А аз, понеже много ме доядя, викам на Нещото: „Нещо, това е дателен падеж“. Пък то ми вика: „Ма я си гледай работата, ма, к’во ми са прайш, ма, дърта курво?“ и се разбрахме. Край на вметката).

Нещото е същото, което оня ден се беше престорило на баща, дърпаше и извиваше ръчичката на невръстната си дъщеричка и говореше с грозен глас: „Повече никъде няма да та водя с мене, чуваш ли ма, щи скъсам главата, боклук!“, а наоколо скитаха много други Неща и не виждаха и не чуваха нищо, с две изключения – аз и един мъж,който отиде да въдвори ред и да спаси поне за малко детето от Нещото-баща.
А най ме достраша от това, че за миг и аз нямаше да спра, за миг в ума ми проблесна студената и страхлива мисъл: „Как да се намеся, той ѝ е баща“.
Ужасих се от себе си, срам ме е; колко е лесно да се подхлъзнеш към лошото, да станеш Нещо.

А докато аз пиша, Простащината се лее от екрана, пише във Фейсбук и доколкото чувам – пак мята снаряди през балкона…

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *