Искра Веселинова

Просто джаз…и праз

Публикувано

Прибирам се тази вечер – в едната ръка като шпага стръкове праз, в другата – две-три-пет-шест чанти, качулката на якето ми се е метнала на главата, ама до половината, носът ми заплашва да потече, а няма никакъв шанс да стигна до носна кърпа, защото, нали, ръцете само две.

И гледам хората по тротоара – всичките сме едни измирци, както се изразяваше навремето един забавен дядка. Стана ми мъчно. Доядя ме някому.

Прииска ми се да съм облечена в тюркоазена рокля от фина дантела, с гол гръб, да съм обута с безумно високи обувки, да имам прекрасна и много стилна прическа и с небрежна елегантност да поднасям към устните си чаша с коктейл, който има невъзможно за произнасяне френско име и цена на малък автомобил.

Прииска ми се да съм в някой снобски клуб, където се слуша труден за асимилиране джаз, говори се на хиляда и един езици и келнерите носят смокинги.

Прииска ми се да си имам личен шофьор и охрана с размерите на трикрилен гардероб. А когато се прибера, да подам чантичката си на прислужницата, да изхлузя небрежно роклята на земята и да легна в горещата ароматна вана, а красив масажист да чака търпеливо, за да упражни въздействието на фантастичните си пръсти върху ми. И си мечтая ей така, докато празената чорбица къкри на котлона, а в главата ми звучи джаз.

Или пък:

Това е такава вечер, в която искам да седя със стиховете на Анна Ахматова, до ръката ми да дими чашата с чай, котето да мърка в краката ми, а навън студът да чертае остролисти цветя по прозорците, зад които се скупчва мракът. Зимата идва с мразовития си дъх, с хищните си бели ноздри, с лилавите си зеници, с бялата си коса.

Докосва с тънък пръст всяко дърво и всеки храст и всяко цвете и ги убива с наслада. Но те са живи – под короните, проядени от дървояди, дълбоко долу в корените, забити в черната земя, дърветата са живи. Храстите са вплели студената почва в жилава прегръдка и са живи. Цветята ги няма, слели са се със земята, от която са изникнали, но под сковаващата завивка от скреж, семенцата им са живи.

И само хората са като мъртви – движат се, дишат, виждаш как гърдите им ритмично се повдигат и как студът кара страните им да руменеят, живи са, а са като мъртви. Не умеят да обичат и им е студено. Кръвта им не тича, повлякла е наноси от себичност, от алчност и жестокост. Не умеят да обичат, а да се обича е обидно просто.

Искра Веселинова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *