Яяя......

Пу, пу – дън чуй дяволът!

Публикувано

Минка, 58 годишна брюнетка, бивша културно-масовичка в текстилна фабрика „Рекорд“ и настояща домашна помощница, от четири години, в дома на 93 годишния собственик на чорапена фабрика в миланското предградие Сесто Сан Джовани, пристигна в Долна Оряховица със собствения си Фиат Темпра преди три дни. Повод за неочакваното ѝ пътуване до родното място беше очакваната от всички, с изключение на нея самата, кончина на 80 годишната ѝ майка.

Погребението беше вчера. Мина прилично. Дойдоха единайсе опечалени, отец Харитон беше съвсем леко пийнал и присъстващите с добър слух успяха да уловят голяма част от песнопенията му, въпреки навика му да претупва опелото, когато покойника е умрял от старост и не е човек „от сой“.

Днес Минка стана рано, хвърли две шепи царевица на кокошките, направи една тава мекици, изяде пет със конфитюр от круши, запали Фиата и отгърмя към село Първомайци. По пътя спря на един „Лукойл“, взе си кутия „Ротманс слим“ и двойно еспресо, и продължи в добро настроение към селото. Колата гълташе поддържания второкласен път с много, ама много малко незакърпени дупки, от уредбата се лееше италианска естрада, Минка отпиваше еспресото, което твърде бегло напомняше онова „кафе лунго“ в кварталната кафетерия, пафкаше си ротманса и барабанеше с пръсти по волана в такт с Челентано, предвкусвайки насладата от предстоящата ѝ среща с нейния кумир – премиерът, министър-председателят, мъжът с най-главно „М“, харизматичният Благойко.

Сутринта, докато обръщаше мекиците в тигана с цвъртящо олио, слухът ѝ долови любимото име в новините по Нова. Минка застина с набодена на вилицата едностранно изпържена мекица, прекоси кухнята, за да увеличи звука на старото портативно Хитачи, понеже дистанционното отдавна не работеше, от мекицата капеше горещо олио по чергите, но това не можеше да спре устрема ѝ към телевизорчето.

„…ще присъства на откриването на най-голямата ферма за гушене на патици в горнооряховското село Първомайци, чиято продукция е ориентирана изцяло за износ в ОАЕ…“

Сърцето ѝ заби лудо, вдигна се чак в гърлото, по челото ѝ изби ситна пот, в корема ѝ запърха пеперуда и всичките планове за деня да посети няколкото останали живи роднини ,за да обсъди с тях съдбата на опустялата ѝ бащина къща рухнаха.
ТОЙ ще дойде на някакви си двайсетина километра от нея!
Мечтата да го докосне, най- неочаквано можеше да се сбъдне!

„Когато губи, човек не знае какво печели“ – мина ѝ през ума, после си го каза на глас, после още веднъж, но на италиански.
„Трябва да ГО видя, трябва, трябва – о, Боже! – ама наистина ли това ми се случва…Благойко в Първомайци…мамма миа, и ти Света Дево, грациа, грациа молто…мамма миа…“

Изведнъж се сети, че вчера е погребала собственната си майка, прекръсти се три пъти, целуна малкото златно кръстче, което беше купила с първата си заплата преди четири години и прошепна – „Прости ми, Господи, ама не мога да ГО изпусна, знаеш ме, умирам за НЕГО, прости ми, Боже милостиви“, прекръсти се още три пъти и изключи котлона.

Малко след табелата „Първомайци“ я спряха за проверка. Пътните полицайчета бяха снажни, красиви, почти голобради момчета с много сериозен вид и от движенията и командите им Минка се почувства странно олекнала, обзета от сладка нега, досущ като в онези далечни години, когато комсомолския секретар на фабриката се промъкваше в стаичката с уредбата, стенвестниците, рафтчето с книги на Тургенев, Горки, Маяковски и Гьончо Белев, която беше нейното работно място, нейния кабинет, врътваше ключа и с комсомолска деловитост поглеждаше ръчния си часовник, отсичайки „Имаме дванайсе минути!“. После следваха най-сладките, най-късите, най-ураганните дванайсет минути, подир които Минка, щастливо омъжена по онова време за шлосера Панайот, често изливаше възторга и благодарността си от прекрасния живот, който ѝ се беше паднал в бодра работническа поезия, публикувана във фабричния стенвестник на първа страница…

– Вий по ква работа тука, госпожа? – въпроса на полицайчето я извади от унеса на сладките спомени, а плътния баритон на младия мъжки глас почти осезаемо погали слуха ѝ като с щраусово перце.

„Боже, какви мъже, Боже…български мъже…що ли не зема да се върна…“ – помисли си Минка и с най-шлифованата си миланска усмивка, която пускаше само на сина на сенилния фабрикант, елегантния Джузепе, който се отбиваше да провери жив ли е още дъртия и колко му остава отговори на полицайчето:

– Аз…ами аз идвам за откриването.

– Вий сте? Каква се явявате, госпожа? Имате ли покана?

– Ааа, покана ли…нямам покана, ама то с покани ли е?

– Дайте си личната карта, моля!

Минка подаде картата, другото полицайче, по-мълчаливото я взе и влезе в служебния автомобил. Там проведе разговор с някой, излезе и каза на колегата си:
– Чиста. Ти си решавай.

Баритонът върна документа на жената.

– Амчи добре, вървете…и спазвайте указанията на охраната, че ония са си…таковали…нали ма разбрахти

– Капито…оффф, разбира се, господин полицай, чао.

Фермата беше в долния край на селото, до Янтра. Виждаха се много джипове, все големи, всичките черни, млади мъже с тъмни очила и безупречни костюми проницателно се вглеждаха в хората запътили се към новото хале, което бившия народен представител от управляващата партия, а преди това партиен секретар на ТКЗС-то Петко Котов беше построил с пари по някаква програма за някакво развитие на някакви райони и беше открил осем работни места.
Други полицаи я принудиха да остави колата в една уличка зад читалището и сега Минка вървеше пеша към реката заедно с още десетина други човека, повечето от които носеха цветя и малки хартиени трикольорчета .

=============================================

Пред халето вече се беше събрала оживена група, повечето жени на средна възраст, цялата общинска управа, во главе с кметицата – трети мандат, която говореше по мобилния си телефон. Жената беше неправдоподобно леко облечена за началото на март, но веднага се набиваше на очи разточителството от синя материя в облеклото ѝ.

– Айде, стегнете се, идат – провикна се тя и групата утихна, всички глави се обърнаха към пътя, по който се зададе процесия от няколко автомобила, начело на която се движеше огромен черен дванайсецилиндров джип „Тойота“.

Джипът влезе в двора на фермата, направи плавен кръг и спря. Още три коли влязоха и спряха от двете страни и отзадЕ на Тойота та. От тях чевръсто излязоха дузина мъже в черни костюми, половината от тях останаха около джипа, другите на бегом притиснаха групата посрещачи към стената на халето с отривистото „Отстъпи! Още назад. Отстъпи!“
Минка неохотно направи крачка-две назад, като нямаше нищо против един от мъжете грубичко да я побутва с широкия си гръб. Тя усещаше миризмата на тила му, миризма, която не беше усещала до момента, миризма на власт, сила и добре поддържан мъж.

В този миг ГО видя. ТОЙ слезе от огромния джип, придърпа нагоре дънките си, запъхвайки синята риза в тях и тръгна към тълпата вдигнал ръка до челото си и леко помахвайки.

– Как сте, как сте? Големи инвестиции тука, инфраструктура …заводи…как сте?

„Кво е тва тука ся, в кое село сме?“ – това беше въпрос към най-близкостоящия до него мъж от охраната.
„Тва е неква патешка ферма, у Първомайци сме, шефе“
„Ааа, ферма, окей“

Минка беше вперила поглед в своя кумир и успя не толкова да чуе разговора му с охраната, колкото да го разчете по устните, но разбра всичко. От божествения му мъжкарски глас сръцето ѝ удари двеста в минута, пред очите ѝ сякаш падна перде, тя се промуши под разперените ръце на мъжа пред нея, изтича петте крачки до Него и се хвърли на врата му, обвивайки ръцете си около мощния му врат.

Докато охраната я отскубне, тя успя да промълви „Миличък мой Благойко…“ и да го целуне по наболата тридневна брада на дясната буза.
После се усети влачена от нечии силни ръце, някой я стисна за врата и и отпра такъв шамар, че ухото ѝ писна, след което я натикаха в някаква кола.

– Боже, благодаря ти, Господи, целунах го… – промълви.

Някой натискаше главата ѝ към скута, дишането ѝ беше затруднено, зави ѝ се свят и последната ѝ мисъл преди да припадне беше: „Това беше най-хубавото нещо в живота ми, по-хубаво от стаичката с комсомолския секретар…много по-хубаво“

Минка почина след седмица в инфекциозното на горнооряховската болница.Диагнозата ѝ беше „КОВИД 19“

На другия ден премиерът отложи откриването на цеха за пластмасови легени и кофи в кърджалийското село Глухар. От пресцентъра на министерски съвет съобщиха, че министър-председателят отлага обществените си ангажименти за неопределено време.

Красимир Иванов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *