Яяя......

Първи учебен ден…тази година с отложен старт :)

Помня първият си учебен ден. Помня и денят, в който стеснително помолих баща ми да ме научи да се бръсна.
Това пък какво общо има, нали?

Общото е онова неистово желание да преминеш от един етап в живота си в друг, без да си даваш сметка, че това е безвъзвратно.
В първият случай, неосъзнато, по съвсем детски наивно, повече инстинктивно, но реално прекрачвайки истински праг – училищният. Във втория – осъзнавайки прекрачването на друг такъв праг, невидим, но също толкова истински и бележещ границата между детството и онова отвъд него.

Помня двете плахи, но огромни, неизбежни крачки, които направих тогава. Последиците и от двете, днес са ме направили такъв какъвто съм. Един що-годе образован и порядъчно брадясал човек…според обществените норми. Само, че аз се научих да бягам от обществените норми. Не, не съм правил някакви революции – моите бунтове бяха и си останаха сравнително тихи. Най-важните неща не се случват сред шумът от крясъци и викове. Но пък те могат да ги провокират да се случат.

Знаете какво е казал Марк Твен – „Не позволявай на училището да попречи на образованието ти.“
Аз не позволих. Възползвах се.
От училище все още знам, че 2+2=4. Но от живота знам, че едно плюс едно може да бъде едно, както и две минус едно да е равно на нула…

Разбрах, че учи само бойното поле и величината на битката не винаги е тъждествена на поуката от нея. Страданията, които виждаш и изпитваш, учат. Желанието да бъдеш човек обаче, се поражда от само себе си. Желанието да не бъдеш, също. Само от теб самия зависи кое ще култивираш…

*******

Боже, колко учители ми минаха през образованието, Боже!
На „А“ и „Б“ и ония другите шесенайсе и тия дванайсетте, сешсе, ме научи другарката Иванова. Аз си ги знаех де, ама тя ми показа, че има как и да не изглеждат като пияни гарги, когато ги пиша на разчертаният на широки и тесни редове бял лист.

Следващата година със задачата да ме направи човек се пробва другаря Панайотов. Не знам до колко успя, но аз още си спомням коженото му яке и изтърканите дънки и колко пичовски изглеждаше този модерен за времето си даскал.

След него за малко се завъртя покрай нас, пишлеметата, другарката Колева. Тя ми показа как мога да се въртя на лостовете в двора зад училището. Не успях да повторя движенията ѝ, но пък си паднах на главата. Важното е, че днес вече нищо ми няма, нищо ми няма, нищо ми няма, нищо ми няма……

Дойде третата година. Трети клас ми беше преломен, така да се каже. Вселената ми изпрати най-читавият учител, който може да получи един деветгодишен пръдльо – другарката Чакова! Само след година всички щяхме да я наричаме „госпожица“, но и до ден днешен, тя си остава един от най-добрите другари, които съм имал.

Често целият клас ѝ ходихме на гости в къщата на дядо ѝ, където живееше. Там тя ни показваше изсушените цветя, които красяха стаята ѝ, огромната дъга, която беше нарисувала на четири огромни бели листа и съединени ги беше залепила на едната стена, тихата музика идваща от малко касетофонче и касетки с непознати обложки…
През нея година се научих да забелязвам красивите, простички неща в живота и, че те могат да произлизат от мен самия.

После се заредиха – госпожица Андреева, госпожица Василева, другаря-господин Маринов, Стефанова, Захариева, Христова, още една Христова, Савова, Гайдаров и още и още… Тези само до 8-ми клас.

Другарката, в последствие и тя станала госпожа Христова, преди час по музика през късна пролет я молехме да закъснеем с няколко минути, за да успеем да отскочим криминално до един близък двор, откъдето да си „откраднем“ малко зелени джанки, ама джанки да видите – като средно големи зрели праскови! Тя се подхилкваше гледайки ни иначе строго и ни разрешаваше…само ако наберем и за нея. Обичахме я за този ѝ дяволък. Мир на душата на тази учителка – преди няколко години си отиде. Какъв глас имаше само… Гласище!

Не всички от гореизброените харесвах, но това си беше взаимно в интерес на истината. Всеки един от тях обаче, успя да ме научи и да ми покаже това, което трябва да знам. Много от „плодовете“ бера едва днес – или те са узрели или аз…

Ейййй, имах една учителка – другарката/госпожа Славова. Към нея се обръщах все едно се опитвам да подвикна на непозната жена на улицата, за да ѝ кажа, че копчето на блузата ѝ е закопчано накриво и да си го оправи. Получаваше се нещо като мучене на крава, но с нотка на респект от моя страна. Така и никога не се обърнах към нея по подходящият начин, по който се отнася един ученик към своя преподавател по химия, биология и френски. Че и директор на училището в което учи.
Тази учителка продължава да ме учи и до ден днешен – просто я наричам Мамо…

Ами Миленка Симеонова, Неделчо Неделчев, Милена Боева, Васил Дишев, Виолета Василева, Вълева, Кожухарова…
Прекрасни учители, чудесни педагози и стойностни човеци!

Денят, нарочен за начален всяка година в нашето училищно образование, не е само на учениците. Той е и на тези, които, дай Боже, ще помогнат на едни сополанковци да станат хора. И при някои от тях ще успеят!

На добър час на всички, които тепърва ще прекрачат прага на първите петнайсетина години от своето същинско образование! Да не забравят, че го правят с помощта на сериозната подготовка подарена им свише – нека техните най-близки им го напомнят постоянно. На всички останали – на добър път в Академията на живота!

И Честит пореден или пък първи 15-и Септември, Учители! Сполай ви, Даскали…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *