Ше си праЙм кот си искам

Пъстърви от Кауфланд по време на война

Звъни ми баща ми и твърди, че спешно са му необходими две пъстърви и защо аз на скок-подскок не отида до Кауфланд и да ги закупя.

Точно по това време на годината, дни преди Нова година и точно в този час, когато „Ще мина да си напазарувам след работа – помисли си целият град“, аз разбира се предпочитам да си самопрегриза гърлото, нежели да доближавам Кауфланд, но хей – това е баща ми и на него му трябва пъстърва, СПЕШНО! А и ако покажа слабост, той ще ми трие хималайска сол на главата поне до началото на август.

На паркинга на заведението е…абе, представете си събор на твърдящите, че не изневеряват мъже и жените, с които те не изневеряват – НЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! – и че всички са пристигнали за него с автомобилите си. Игла да хвърлиш – в копа сено ще я търсиш!

Паркирах се криво-ляво на място предназначено за мини еклер, не питайте как успях, целунах колата за последно и ѝ заръчах да се пази. Мечка страх – мене дваж! Влизам! Подайте вазелина там…

Вътре съм. Това аз не мога да ви го опиша. Не искайте това от мен!
…и все пак ще се пробвам:

Чичак с мустак си избира картофи, но е обградил щайгите така, че да е ясно на всички, че докато той не осигури най-добрите и оформени картофи за новогодишната руска салата, то никой няма да премине жив периметъра.

Леля с мустаци настървено пълни портокали в количката и ако Ханибал Лектър застане до нея в този момент, то той ще изглежда като малко, сладко пекинезче преяло с коледни сладки.

Кривозъб, кривокрак и кривоглед полово неопределим субект (но с мустаци, което все така не го определя в сексуален контекст) мери долни гащи, като ги налага връз ханша си, докато обхожда с поглед хората наоколо…и май ме бройка…брррррр – беж краченца да бягаме!!!

Купува се от всичко и по много! Нова година не идва веднъж в годината, я! Сега им е кацнало шибаното птиче на рамото.

Устремявам се към рибния щанд, като избягвам да поглеждам околните, защото или те ще видят лудостта в мен или аз признаците на същото у тях.

А, мила бабка, на която мило ѝ е всичко освен кръвясалите очички, бясно тъпче трийсе и шес вида безалкохолно „Дерби“ в количката, гаче ли гербаджиите са ѝ е вдигнали пенсията с ваучери важащи само и единствено точно за тази марка и техният срок за използване изтича тази вечер.

Става ми все по-весело и все повече искам да си изкарам разрешително за оръжие…

Заобикалям с финт съвършеното зло в лицето на бабето и вече съм при рибата. Изчаквам натокана мадама да се погевези с натоканото си мъжленце, какво точно им се хапва – „Скаридки или октоподче, а може би филенце риба тон, а Буби!?“

През цялото време горещо се моля момчето опаковащо продуктите да е пред нервен срив заради тарапаната днес и да им нахака в торбичката морски дарове останали от миналата Нова година и в полунощ на 31-ви, докато натоканото семейство, респективно Буби или още по-респективно жена му Буба, палят бенгалския огън в тоалетната…абе, схванахте ми мисълта, нали? И дано са само с един кенеф и на някой от двамата да се наложи да оцапа кухненската мивка…

Взеха си риба тон, ако някой го интересува. Мен ме интересува филето на тоя тон да е от пра-пра-пра-пра бабата на плуващите в момента в океана тончета, а на щанда с виното, където обезателно ще се спрат, да попаднат на единствената бутилка вкиснало винце.

Аз съм наред.
– Две пъстърви, моля!
– Съжалявам, свършиха. – убива ме безжалостно момчето с рибата
– Отказвам да приема това. Две пъстърви, моля! – настоявам аз.
– Ъъъъ, свърши. – настоява рибарчето на свой ред и се чуди с какъв вид идиот точно си има работа.
– Извинявайте, ама вие знаете ли за кого ми трябват тези пъстърви, че да ми казвате, че са свършили? – питам аз.
– Амиииии…не, ама наистина свърши, честно! – отвръща ми толкова объркано пича, че аз се смилявам и поисквам две скумрии с допълнението – И повече не те познавам, забрави ми телефона!
Предполагам му е все тая, че няма да може да разчита вече на мен, но и на мен ми е все тая – важното е да се измъкна от тоя ад!

Грабвам рибата и на трета с много газ тичам към касите, но пътят ми е пресечен от поредната мила бабичка непораснала достатъчно, за да стигне „Ейййй, ония вафлички, моето момче, ще ми подадеш ли?“. Спирам толкова рязко, че чак ABS-а ми се включва. Вземам вафлите, стискам ги хуууубаво с цяла ръчичка, даже с две, за да ги натроша добре и ѝ ги подавам, а тя без да ми благодари хуква, явно решила да ме изпревари на касата. Заради това и заради наличието на един милион човека в магазина, пък баш аз да ѝ стигам вафличките, не съжалявам, че ги надробих на трохи като за кокошките.

В този момент се включва викачката на промоции с думите „Уважаеми клиенти, само днес…“ и всичко замира и наостря уши, за да чуе какво само днес ще е да си ебе и изгодното да се закупи. Оказва се някаква пастърма и стадото хуква в лек, но неоспорим в намерението си да стигне до целта тръс, към съответния щанд. Тук аз използвам непредвидената промоция и спринтирам към касата по освободеното трасе. Нареждам се самодоволно и усещам как всички наредени пред мен и с наизкарани вече по лентата продукти видимо съжаляват, че викачката не е съобщила малко по-рано за пастърмата. Двама или трима с по-малко от три колички стока се изнизват с намерението да се върнат в боя, но това е всичко.

Когато ми идва реда, касиерката почти припада от изумление, щом вижда, че аз съм само с две скумрии и ако ѝ беше в правомощията да раздава награди за клиент с най-малко закупени продукти тази вечер, то аз щях да си тръгна с ключовете за нов апартамент, заклевам се!

Минах успешно, пожелах на женицата весело посрещане тия дни и с мимики, които само тя разбра ѝ отказах на молбата да я гръмна, та да не се мъчи.
Няма да ви разказвам за опашката пред щандчето за вестници от чакащи да си купят билетчета от националната лотария. Грозна картинка, а и тях нека Господ ги съди.

Вече отвън се обаждам на баща ми да му кажа, че съм взел „рибите“, без да му съобщавам, че не е първото му желание да са пъстърви, щото ще ме попита, ама какво да я прави тази скумрия, аз ще му отговоря да я прави каквото и пъстървата, той ще се напрегне, ще напрегне и мен и аз горко ще съжалявам за демонстрираното си самочувствие.

И знаете ли какво ми казва той? Не, не – знаете ли? Казва ми:
„Абе, що не се върнеш да вземеш две кила телешка кайма да направя кюфтета, а?“
Той явно си въобразява, че аз се връщам от разходка по плажа на двайспети май, когато времето е нито много топло, нито много хладно и е перфектно да усещаш пясъка между пръстите си, а не че се връщам от битката за Сталинград.
Крещейки шепнешком му съобщавам:
„Слушай сега! Ще намерим куче. Ще го заколим тихичко. Аз лично ще го одера. Ще го смеля на кайма. Ще посипя каймата с кубчета бульон „Телешки ребърца“ на „Маги“. После ти ще нашляпаш едни кюфтета и ще се правим, че ядем младо и крехко теленце, но аз там няма да се върна, чуваш ли???“
Знаейки, че аз съм син на баща си и за да говоря като напълно превъртял, то значи нещата са много сериозни, само ми каза:
„Оглеждай се по магистралата за по-едро куче.“ и затвори.

По магистралата куче не видях, ама един заблуден див заек как ми се изплъзна, ах – как ми се изплъзнаааа….

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *